Още като дете, когато му оставаха отпървом три години, после две и накрая една, той също можеше да бъде един от тях; всеки ноември наблюдаваше фургона с кучетата, завивките, храната и пушките, братовчеда си МакКаслин и Джим, сина на Тени, а също и Сам Фадърз, който най-после се премести да живее в лагера, наблюдаваше ги как потеглят за Биг Ботъм, голямата гора. За него те не отиваха на лов за мечки и елени, а да не пропуснат редовната си годишна среща със Старата Бен, която дори не мислеха да убиват. Връщаха се подир две седмици без трофеи, без никакви кожи. Не се учудваше. Дори не допускаше този път във фургона заедно с останалите глави и кожи да има и нещо друго. И през ум не му минаваше, че като минат три, после две и после една година, и той ще бъде с тях, че може би неговата пушка ще извърши това. Вярваше, че едва след като почиракува в гората, с което ще докаже, че го бива за ловец, вероятно ще му позволят да тръгне по разкривения отпечатък и че дори и тогава, в продължение на две ноемврийски недели, той просто ще оставя и своята следа заедно с братовчед си и майор Де Спейн, с генерал Компсън и Уолтър Юъл, и Бун и кучетата, които не смееха да я нападнат, и карабините и винтовките, които не успяваха дори да й пуснат малко кръв в ежегодната церемония по случай нейното упорито безсмъртие.
Най-сетне удари и неговият час. От колата, в която бяха братовчед му, майор Де Спейн и генерал Компсън, в лекия ноемврийски ръмеж точно над ледената преграда той съгледа дивата гора и му се стори, че завинаги ще я вижда, или поне ще я запомни точно такава — висока и безкрайна стена от гъсти ноемврийски дървеса в чезнещия следобед, когато годината умира, навъсена, непроницаема (все още не му беше ясно как и откъде смятат да навлязат в нея, макар да знаеше, че там ги чака с фургона Сам Фадърз); колата се движеше сред скелетите на голи памучни стебла и царевици, в последните предели на откритата земя, в последните селения на човека, който в нищожеството си гризеше този незапомнен хълбок на леса, додето, смазана от това съотношение в просто смешен мащаб, колата сякаш престана да се движи (но това той разбра по-късно, години по-късно, когато, вече мъж, бе видял морето) и като самотна лодчица увисна в уединената си неподвижност, подхвърляна само нагоре-надолу из необозримата пустош на океана, а водата — в случая непроницаемата наглед гора — я приближава, без да се забележи никакво движение, мудно се поклаща и разтваря гостоприемен залив, където трябва да се хвърли котвата. Той навлезе в нея. Сам Фадърз ги чакаше, загърнат с черга, седнал във фургона зад търпеливите и димящи мулета. Навлезе в своето послушничество сред тази истинска пустиня, а до него беше Сам и също както в началото, когато почна малко по малко да чиракува, за да стане мъж, и пак с него гонеха зайци и други подобни, седяха и сега, загърнати двамата във влажната, топла, навярно негърска черга, а пустинята се затвори зад него, както за миг се бе отворила да го приеме, отваряйки се пред неговото пристъпване и затваряйки се след напредването му в нея; фургонът не следваше определен път, а някакъв ров, който на десет крачки напред не съществуваше и десет крачки след него преставаше да съществува, сякаш фургонът напредва не по своя воля, а вследствие триенето на всичко заобикалящо ги, уж недокоснато, пък подвижно, дремещо, глухо, почти без светлина.
Струваше му се, че на десетгодишна възраст бе присъствал на собственото си раждане. Но това не го учудваше. Бе го изпитвал и преди, и то не само насън. Видя лагера — небоядисано бунгало с шест помещения, издигнато на купчини земя над равнището на пролетните води — и разбра, че е знаел как ще изглежда. Помогна в трескавото и прилично безредие по настаняването и дори движенията, които извършваше, му бяха познати, известни отпреди. Две недели яде простата, набързо приготвена храна — безформения вкиснат хляб, непознатото месо на дивеч, еленско и мечешко, пуйки и миещи се мечки, каквито не бе кусвал преди — с това се хранеха мъжете; готвеха мъже, които са първо ловци и чак тогава готвачи. Спа в груби завивки без чаршафи, както спят ловците. Всяка сутрин сивата заря го сварваше вече на крак със Сам Фадърз, в прикритието, което му бяха предоставили. Беше най-лошото, най-зле уреденото. Бе очаквал това; в себе си още не смееше да се надява, че от първия път ще чуе хукналите кучета. Но ги чу. Беше на третата сутрин — един идващ от никъде, почти неразличим ропот и все пак разбра какво значи, макар никога да не бе чувал толкова много кучета, побягнали вкупом; ропотът се усили, премина в отделни, различаващи се гласове, докато най-сетне можа да назове имената на петте кучета, които братовчед му бе пуснал да вървят с останалите.