— Хайде сега — каза Сам, — вдигни пушката, дръпни и двете петлета и не мърдай!
Но не, още не бе дошъл неговият ред. Нали трябваше да има смирение — той бе научил това. И можа да се научи на търпение. Беше само на десет години и само от една седмица тук. Мигът го отмина. Стори му се, че почти съзира елена, мъжкар, с цвят на пушек, удължен от бързината — скри се, а лесът, сивата самотност все още кънтяха дори след като гласовете на кучетата замряха; някъде отдалече между смръщените дървета в сивото кашаво утро долетяха два изстрела.
— А сега пусни петлетата — каза Сам. Послуша го.
— И ти си знаел — каза той.
— Да — рече Сам. — Искам да се научиш какво трябва да правиш, ако не си стрелял. Най-много хора и кучета се избиват, когато мечката или еленът вече са минали и заминали.
— Но това не беше тя — каза момчето. — И обикновена мечка не беше. Само един елен.
— Да — рече Сам, — само един елен.
Една сутрин, вече през втората неделя, той отново дочу кучетата. Този път не дочака Сам да се обади и сам зареди твърде тежката и твърде дълга мъжка пушка, както го бе научил Сам, макар да знаеше, че сега кучетата и еленът ще преминат по-далеч от всеки друг път, та едва ще ги чуят. Дори не личеше да тичат — нещо, което му бе вече познато. Тогава откри, че до него се е приближил Сам, който го учеше първо да зареди пушката и като заеме позиция, от която ще може най-добре да вижда във всички посоки, повече да не мърда.
— Ето — каза той, — слушай!
Момчето се ослуша — това не беше хоров рефрен, мощен и ясен след чистата диря, а безразборно джафкане с една октава по-високо и с нещо повече от нерешителност и дори с жалка окаяност, — той не успя веднага да разбере това — кучета, които се двоумят, не тичат, а вървят бавно и оставят във въздуха ехото на едно слабо, почти човешко безумство, унизително, по човешки мъчително, ала този път пред него нямаше нищо, нито дори чувството за някаква полетяла и невидима фигура с цвета на пушек. Той чу как Сам диша до рамото му. Видя и надигналите се криви очертания на вдишващите му ноздри.
— Старата Бен! — шепнейки, извика той.
Сам не помръдваше, ако не се смята бавното постепенно извръщане на главата му по посока на замиращите гласове и лекото и непрекъснато свиване и разширяване на ноздрите му.
— Ха! — рече той. — Дори не тича. Ходи.
— Чак тук — извика момчето. — Тук при нас?
— Всяка година прави така — каза Сам. — По един път. Аш и Бун разказват, че идвала тук да разпъди другите по-малки мечки. Да им каже да си обират крушите и да не се вестяват, додето има ловци и кучета. Кой знае… — Момчето вече нищо не чуваше, но главата на Сам продължаваше бавно да се извърта и най-сетне той видя тила му. После се обърна и сведе към него очи: същото лице, сериозно, добре познато, безизразно, ако не се смее, същите старчески очи, в които бавно угасна нещо мрачно и пронизително искрящо, страстно и горделиво. — Вече й е все едно, няма страх ни от други мечки, ни от бога, ни от хората. Идва да види кои сме тука, кой е новият тази година, може ли да стреля или не, дали заслужава да остане в лагера, дали вече сме си намерили куче, което ще може да я сдави и да я държи, додето пристигне човек с пушка. Защото е най-главната. Тя е тарторът. — Всичко угасна, стопи се; очите му отново бяха предишните очи, които е познавал цял живот. — Ще ги накара да я проследят до реката. И там ще ги отпрати да си ходят. И ние можем да си ходим, виж ги само на какво ще приличат, като се приберат в лагера.
Кучетата бяха стигнали първи, десет от тях се гушеха под кухненските дъски, а той и Сам клекнаха да надникнат в мрака, гдето лежаха утихнали, въртящи светнали и чезнещи очи, без звук, издаващи единствено някакви зловонни изпарения, които момчето все още не можеше точно да определи, защото в тях имаше нещо повече от кучешко, нещо по-силно от куче, не просто животинско, а направо зверско. Защото пред тяхното унизително и болезнено джафкане не бе имало нищо, освен една самота, една пустиня; ето защо, когато късно следобед се прибра и единайсетото куче и той и Джим, синът на Тени, хванаха неподвижната и все още разтреперана кучка, а Сам намаза разпокъсаното й ухо и раздрано рамо с терпентин и катран, разбраха, че не живо същество, а самата дива гора се е навела за миг и с леко потупване й се е скарала за безразсъдната смелост.