Дълго запазих това настроение. Стисках ръце, понасях целувки, отговарях учтиво на учтивости… до момента, когато пред мен застана Лия с любовника си и жена му. Едва тогава изпуснах смеха. Целунах ръка на жената, подадох ръка на Божидар Стоев, но когато Лия увисна на врата ми и имитирайки, че ме целува, опита да ми обясни колко невъзможно й било да отклони молбата им, нервите ми се скъсаха и аз потънах в бездните на истерията…
Седма глава
Кацаме в Дамаск. Изтегляме се в южния край на летището и чакаме. Отново пилотира Хулигана. Това ме кара да мисля, че ще се случи нещо. Тъмно е, повече от два часа чакаме. Знам, че не бива да питам, и не питам. Към нас се приближава рейс „Берлие“, макар и в мрак, виждам, че ламарината му е надупчена от куршуми. Войниците вадят носилки и започват да пренасят ранени в самолета. Седалките са свалени, настаняваме ранените направо на пода. Кръв, пот, зловоние… лошо ми е. Повръщам… Берлието потегля, но на негово място се появяват два мерцедеса и свалят големци. Между тях забелязвам и Божидар. Един от арабите е шефът, но говори само френски и Божидар се мъчи да си припомни малкото думи, които знае. Толкова съм уплашена, че не се сещам да му помогна.
— Ей, Зайо, ела тук! — вика той. — Говориш френски, нали?
Кимам.
— Обясни на момчетата, че когато излетим и запалим светлините в салона, всички, които не са ранени в главата, трябва да застанат около прозорците…
Млад, светъл арабин превежда думите ми.
Хулигана пали моторите. Излитаме с къс старт, като с изтребител. Палим светлините. Гледката е ужасна. Войниците пъшкат, стенат, някакво момче тихо плаче, едната му ръка липсва… двата му крака са бинтовани заедно. Отдалече прилича на русалка.
Божидар и радистът следят за светлини. Летим над морето. Не са минали и десет минути, когато две „тройки“ със секстаграми се появяват край илюминаторите.
— „Миражи“! — казва Божидар. Обръща се към мен, командва рязко: — Взимай таблата, излизай в салона и се дръж като на нормален полет. Предупреди ги да не доближават бинтовете до стъклата! — Подчинявам се, но краката ми треперят, гласът ми едва се чува. По лицата виждам образа на страха. Тези, които са на земята, се молят откровено, другите шепнат молитви с полуотворени уста. От всички тези стотина гърла излизат еднакви думи. Изпитвам студ от страх. Кожата ми е настръхнала. Взирам се навън, започвам да различавам телата на изтребителите.
Летим половин час, три четвърти… Появява се Хулигана. С глава прави знак на Божидар да го последва в кабината. Казвам на войниците, че опасността е преминала. Сега шепнат благодарствени молитви. Раздавам всички сандвичи, които има на борда, цялата кока-кола, оранжада, швепс… Отивам в кабината… Божидар и Хулигана пият бира… Летим на автопилот. Борис Влаев, постоянният радист на Хулигана, продължава да прослушва ефира, но след малко сваля слушалките и се пресяга за бира.
Божидар се усмихва, хваща ме за ръка и открива, че треперя. Подава ми бутилката си.
— Пий, Зайо! — гали ме по косата, пощипва ме по бузите. — И този път отървахме кожата!
В София кацаме посред нощ. Край пистата са наредени линейки, започва пренасянето на ранените. Вървим към сградите. Все още чувствам слабост в коленете.
— Бързаш ли? — пита Божидар.
— Не! — отговарям.
Разделяме се. Борис и Хулигана, не знам фамилното му име, се качват в колите си и потеглят. Вървим към мерцедеса. Божидар ме прегръща през раменете.
— Рядко сме били по-близо до смъртта!
Отново ме полазват тръпки. Отиваме у нас. Започвам да се влюбвам в този мъж.
Пиесата се играе трети месец, а публиката не намалява. Започвам да се оправям материално. Три представления в седмицата по седемдесет лева сбор това прави около осемстотин лева на месец. Разчиствам дългове, за първи път не мисля за пари. Обаждат ми се провинциални театри… И в Русе, и в Благоевград подготвят постановки. Чувам, че и Хасковският театър е включил пиесата в репертоара си. До края на сезона аз ще се превърна в човек на охолството… Изпитвам срам, като пиша тази дума.
Вече не пия в бар „Славия“ с изключение на понеделниците, когато заведението на театъра е затворено. Вчера, понеделник, барманът на „Славия“ ми каза, че в неделя вечерта Лия ме е търсила. Не се обаждам. Ако й трябвам, ще ме намери.
Събота и неделя са дни, които Божидар „посвещава“ на семейството си. Нямам полети. Изпълнила съм наряда до края на следващия месец. Нека и другите се пораздрусат малко! Златко Соколов лежи с белодробен инфаркт. Мама идва с подути очи… Изглежда истински уплашена. Половин час по-късно се появява и баща ми. Правя им кафе. Мълчим. Преобличам се, за да им дам да разберат, че излизам. Баща ми ме оглежда: