— Добре се справяш с живота! Навремето, когато аз бях ас във военновъздушните сили, авиацията беше доходна професия!
— Не се оплаквам — казвам, но мама се намесва както винаги не на място:
— Не съм забелязала да е доходна! — В гласа й има и злъч, и злоба и това не му убягва.
— Тебе никога нищо не те е задоволявало!
— Толкова малко исках… — Мама е готова да плаче.
— Надявам се, че професорът е в състояние да задоволи претенциите ти!
— Той е само доктор!
— Млъкнете! — казвам. — Отровихте детството ми с вашите скандали!
— Виждаш ли? — хленчи мама.
— Чуваш ли тона й? — казва баща ми.
Сега се мразят. Ставам. Макар неохотно, вдигат се и те.
— Карайте се навън. Трябва да завъртя няколко телефона!
Мама тръшва вратата, но баща ми продължава да се върти около масата:
— Да?
— Искам да ти се извиня… за онази фраза. Знаеш, човек често казва не това, което мисли?
— Не се сърдя.
— Децата трябва да прощават на родителите си… както родителите прощават! Имаш ли нужда от нещо?
— Не.
Баща ми бърза да се измъкне. Можех да кажа „от пари!“ и да разваля настроението му. Тъкмо мисля, че съм се отървала, и чувам ключ в бравата. Майка ми връхлита, хвърля се по очи на канапето:
— Обичам го! Разбирай ме както искаш, но аз обичам баща ти!
Няма изход! Излизам. Единственият човек, който бих могла да понеса, е Иван… Няма го в „Славия“. Почти не идвал вече. Мъча се да определя чувствата си. Жълто…
След дълго боледуване професор Латин е на крак и тази вечер гледа пиесата ми. Чакам го в клуба. Поканил съм ги на вечеря с жена му. Идва Лия, сяда до мен, като че ли никога не сме се разделяли, поръчва кампари, прегръща ме през раменете.
— В неделя сме канени на сватба — показва ми поканата, наистина и моето име е изписано. Младоженци ще бъдат нашите кумове Петър и Мима.
— Не ми се ходи на сватба… — казвам аз.
— Няма да ми направиш такъв номер!
— Можеш и сама да идеш… те са твои приятели!
— Не искаш да прекараш една вечер с мен?
— На тази сватба няма да има нито един човек, когото можем да излъжем, че сме семейство!
— Ти си ме намразил, Иване!
— Остави високопарните приказки!
— Ще идем, разбира се! Те са наши кумове?
— Петър е влюбен в тебе!
— Беше влюбен!
— Защо не идеш с… Божидар?
Лия отпусна прегръдката си и се облегна на стола.
— Жесток си!
Сега беше мой ред да мълча. Пихме.
— Чакам семейство Латин. Поканих ги на вечеря. Ако останеш с мен, ще дойда на сватбата.
Лия ме прегърна отново.
Отидохме в ресторант „Варшава“. Професорът е на диета, не пие, почти не яде, но изглежда добре и възбуден от представлението.
— Тази пиеса е скроена по законите на белетристиката и като че ли именно там й е силата. Няма я традиционната драматична измама, няма хватки, трикове, от първия миг казусът е ясен и зрителят наблюдава колизиите с увереността, с която препрочита книга.
— Харесвам образа на жената! — казва Лия.
Латин се усмихва, поглежда ме бързо, но видя, че съм хванал погледа му, и намигна:
— И аз харесвам… и ние харесваме този образ — Латин сложи длан върху ръката на жена си. — Харесваме и пиесата, и образите, както харесваме вас, нашите млади приятели… На десети март се качваме в Боровец. Защо не дойдете? Ще прекараме една чудесна седмица.
— Не знам дали ще ми дадат отпуск! — бързо и нервно отговори Лия. Аз знаех, че не отпускът е проблемът.
— Ще дойда сам!
Мълчим. Миг-два, после Лия казва глухо:
— Ще направя всичко възможно да се освободя за една седмица!
Донесоха вечерята. Разговорът стихна, а и оркестърът беше започнал сеанса си. Латин дояде безсолната, препечена пържола, облегна се на стола.
— Навремето исках да стана писател. По-късно разбрах, че нямам талант, и се заех с етнография, със социология на фолклора и т.н., но докато се готвех да преписвам художествено слово, в главата ми се въртеше идеята да напиша роман за двама млади хора, които се обичат, живеят добре, но гордостта и мълчанието ги хвърлят в различни посоки… Имах намерение да създам такива сюжетни ходове: например тя се увлича по друг мъж, той се справя трудно с бедността, тя се опитва да му помогне, той, обиден и омърсен от мисълта за изневярата, отхвърля помощта, но въпреки това любовта продължава. В ония години под влиянието на екзистенциалистите беше модно да се оставя така наречения отворен финал. Смятах дотук да развия романа, дори и заглавие бях измислил: „Всеки сам пише финала на живота си“.