— Тя отдавна не е моя жена! Доколкото зная, тези дни щеше да се омъжи…
Стив кимна.
— Годеникът и родителите му са се измъкнали. Знаеш как стават тези неща! Покрай тази история са излезли наяве и други подвизи, а тя, не ми се сърди, но се оказа жена с биография! Собственото й семейство, ако може да се нарече семейство тази лудница, заявило, че нито има представа за валутните й машинации, нито иска да знае какво наказание ще й бъде наложено. Можеш да се запознаеш с обвинението и да наемеш адвокат. Ако откажеш, ще назначат служебна защита.
— За каква сума става дума?
— Точната цифра не знам… около двадесетина хиляди долара.
— Абсурд!
— Сумата може да се окаже по-висока… Затворът я заплашва реално!
Седнах замаян, кръвта бучеше в ушите ми.
На аерогара София започна усилена проверка на багажа. Не познавам нито един от митничарите. Цивилни лица претърсват самолета. Намират две ръчни чанти, пълни с библии, издадени в Лондон, и цял куп антибългарски материали. Разбира се, намират и моя багаж. Пазя касовите бележки, предавам ги на възрастен капитан от гранична служба и се готвя да изляза от машината. На изхода ме спират възпитано, но категорично:
— Вие ще дойдете с нас!
Подчинявам се като в сън. Италианките плачат, лъжат, заплашват, молят се на бога. Аз седя в единия край на машината и се мъча да хвана погледа на командира. Яким е човекът, с който излетях на първия си полет. Някога обичаше да казва, че е мой кръстник, а и неведнъж е правил намеци, че ме харесва. Сега пилотът говори с контрольорите, пушат долу на пистата и умишлено не поглежда към мен. Не издържам, отивам до вратата:
— Якиме, какво искат тези хора? Помоли ги да ме пуснат! Моят годеник чака в халето.
Яким свива рамене безучастно.
Цял час по-късно потегляме към гарата. Виждам Владо. Скача и тръгва към мен. Спират го.
— Какво има? Какво става?
Не му отговарят. Качват ни в коли, италианките в една, мен — в друга. Тръгваме за града. Поглеждам през рамо. Фиатът и Владо ни следват.
Обзема ме амок. В миг цялата лудост, на която съм способна, избива, забивам нокти в лицето на единия от придружителите и превръщам кожата му в кървава маска.
Влязох в кафенето на писателите. Нямах ясна представа какво чувствам, още по-малко какво искам да направя. Седнах, поръчах кафе, изпих го. Нито един писател нямаше по масите. Беше рано за алкохол, но бях толкова зашеметен, че поръчах плиска и я изпих на екс. Когато ми сервираха втората, портиерът въведе някакъв полковник, посочи ме с пръст и каза:
— Това е Иван Троев!
На масата седна офицер с медицински знаци и запали нервно цигара, без да пита склонен ли съм да търпя компанията му. Готвех се да го помоля да напусне, когато го чух да казва:
— Моят син е злополучният годеник на вашата бивша съпруга!
Почувствах облекчение. Ако за Лия се застъпеше военен, па макар и лекар, шансът да се отърве ставаше реален.
— Вашият син е настоящ годеник, аз — бивш съпруг. С какво мога да ви услужа?
— Какво знаете за надчета в бар… как беше… май „Славия“?
— До надчет не се стигна!
— Кой го осуети?
— Предполагам тия, които установиха, че вината й е пресилена!
— Вярвате ли на думите си?
— Да!
Полковникът повика сервитьорката със заповедническо щракане на пръстите, поръча кафе.
— Твърдите, че Лилия, че бившата ви жена е обвинена невинна, така ли?
— Не аз твърдя това… дознанието го доказа!
— Моите сведения са други!
— Не знам откъде черпите сведенията си… Все пак тя беше моя жена!
Донесоха кафето. Полковникът скъса плика, изля захарта в чашата, смачка хартията и я постави в пепелника. Тогава нещо ме накара да я извадя и да я сложа отстрани на чинийката. Жизнен и нахакан мъж, полковникът не скри раздразнението си.
— Тук така е прието! — казах аз.
— Както и да е! Щом в надчета е невинна, може би ще й признаете някаква вина около германския терорист? — Бръкна в джоба си, извади лист и прочете, сричайки. — Ян Вагнер! Запознат ли сте с този случай?
— Да.
— Може би знаете, че Лилия е живяла с него като проститутка?
— Дръжте си езика! Още веднъж тази дума и ще ви изхвърля на улицата!
— Уважавай пагоните ми, писателче!
— А ти уважавай бившата ми жена!
Мълчахме известно време. Чувствах колебанието му. Не знаеше да си отиде, да остане, да смекчи тона или да прибегне до открита грубост, чиито последствия не можеше да предвиди…
— И все пак очаквам да ми отговорите!
— Лия и аз бяхме пред развод. Имах връзка с една жена, понесе го тежко! Тогава на морето се запознала с някакъв мъж, който се представил за швейцарец.