Тримата смълчано загледаха саркофага. Никой не смееше да помръдне, сякаш го беше страх, че и най-малкото движение може да предизвика демона.
- Нима това нещо е погребано тук? - ужасен прошепна Невестулката. - Нима то избива монасите и животните?
- Съмнявам се! - на Климент му се искаше да е по-уверен в това, което казва. - Вероятно е съвпадение. Безмер ми разказа, че навремето тук е имало старо светилище. Може би саркофагът е останал оттогава, а монасите по-късно не са искали да го разрушават.
- Ами V-то на капака? - попита Корсис, който се опитваше да си придаде смелост, но гласът му беше изпълнен със страх.
- То какво значи?
- Не знам - уморено каза писарят. - Но каквото и да значи, едва ли е нещо, от което трябва да се притесняваме.
- Това е демон! Вампир! - трескаво прошепна Невестулката. - Не усещате ли колко зловещо е това място? От него лъха на страх и омраза. Тук пише „Варна“! Не беше ли това едно от имената на Гилу?
- Да - съгласи се писарят. - Но защо ще изписват върху капака само него? Според Велизар Гилу е известна като Смеещата се и Летящата, защо ще пишат друга буква на капака?
- Не знам! - отговори Невестулката, който вече дори не си правеше труда да крие страха си. - Но искам да се махна оттук!
Той се обърна и бързо тръгна към стълбата, но се препъна и падна на земята. Факлата му отлетя, удари се в стената и изгасна. Той се опита да стане, но падна отново, започна да лази към изхода и внезапно замря.
- Какво е това? Помогнете ми! - извика бившият джебчия, след което от устата му се изтръгна дълъг, накъсан вопъл
Климент хукна към помощника си, фенерът се клатеше силно в треперещата му ръка.
Невестулката се беше препънал в малка купчинка пръст. Кракът му беше затънал дълбоко, издълбавайки дупка и изравяйки на повърхността странен дребен череп. Бившият джебчия го гледаше като в транс, тялото му трепереше.
- Какво е това? Какво е това? - не спираше да повтаря той като малко дете, сънуващо кошмар, от който не може да се събуди.
Опитвайки се да запази самообладание, Климент се наведе и вдигна черепа, за да го огледа на светлината на фенера. Не приличаше на нищо, което беше виждал дотогава.
Черепът беше по-малък от детски, сплеснат странично, продълговат, очните кухини бяха разположени от двете страни, по-големи от обичайното, на темето му имаше дупка. Най-необичайни бяха зъбите. Малки и заплашителни, те блестяха на мътната светлина, а отпред стърчаха четири остри дълги зъба, каквито нямаше никой човек.
- Вампир! - изхленчи Невестулката. - Или детето на вампир!
- Стига! - извика писарят, опитвайки се да озапти бумкащото си сърце, хвърли черепа на земята и отскочи назад. - Няма нужда да се плашим един друг. Каквото и да е това, то е мъртво!
- Вижте! - посочи Корсис, който беше минал от другата страна на саркофага. - Има още!
Климент помогна на Невестулката да се изправи и двамата бавно заобиколиха каменния ковчег. На равно разстояние на земята се виждаха малки могили пръст, спечени от времето и студа - гробчета, които, въпреки скромните си размери, изглеждаха зловещо. Точно в такъв плитък гроб беше попаднал кракът на Невестулката, за да извади на повърхността страховитото му съдържание.
- Ясно е като бял ден! - прошепна помощникът на писаря. Гласът му хриптеше, зъбите му тракаха, а лицето му беше издължено и сгърчено. - Това - той посочи саркофага - е главният вампир! Другите, малките, около него го пазят!
- Това са глупости! Никога не съм чувал подобно нещо! - Климент се опитваше да запази самообладание, но ужасът на помощника му започваше да се предава и на него. - Вероятно става дума за нещо друго!
- И аз мога да ви кажа за какво! - Корсис беше вдигнал малкия череп и го разглеждаше. - Това е череп на куче!
- Куче ли?! - невярващ попита Невестулката. - Сигурен ли си, че не е вампир?
- Напълно съм сигурен! - помощникът на писаря сухо се изсмя. - Виждал съм достатъчно кучешки черепи през живота си, за да мога да преценя!
- Значи предните зъби не са вампирски! - възкликна Невестулката и по лицето му се изписа облекчение. - Но защо на някого ще му трябва да погребва кучета на място като това?
- Чакайте! Чакайте! - извика Климент. - Миля, че се сещам за какво става дума. Това - той посочи саркофага - е гробът на жената на великия боил Тагрий Вирна. Това обяснява и буквата V, изсечена на капака. Според разказа на Безмер тя винаги е била заобиколена от шест черни кучета, които явно са били убити заедно с нея. Тагрий очевидно е погребал съпругата си тук, а около нея е оставил на стража верните й кучета!
- Да проверим какво има в саркофага - енергично предложи Корсис и се доближи до каменния ковчег.