Въпреки това напрежението остана. Монасите час по час поглеждаха към мястото, където трябваше да седи игуменът, но не смееха да кажат нищо. Седнали на дървените си столове, с вдигнати качулки на черните раса, върху които падаха отблясъците на свещите, те приличаха повече на демони, отколкото на свети хора.
„Един от тях наистина е такъв - помисли си писарят. - Под една от качулките не се крие човек, а дявол! Но как да разбера под коя точно?“
Унесен от монотонния глас на четеца и приятния мирис на восък и тамян, писарят неусетно задряма.
Присъни му се странен сън. В него той отново беше в потъналата в мрак черква, монасите все така седяха на столовете си с вдигнати качулки, а той беше пред тях. В ръката си носеше закачен на пръчка фенер, който се полюшваше напред-назад, вървеше между приведените фигури, а светлината хвърляше дълги сенки по стените.
В черквата беше студено и съвсем тихо. Чуваше се само шумът от обувките на Климент, дори четецът беше замлъкнал. През главата му мина мисълта, че монасите сигурно са умрели, от което по гърба му пробяга ледена тръпка. Смутен, той пристъпи към един от братята и повдигна фенера към лицето му, за да го освети, но под качулката нямаше нищо. С бумтящо сърце писарят приближи още и надзърна по-внимателно под качулката на монаха. Под нея нямаше нищо. Само тъмнина, черна и зловеща, която се завихряше към центъра си и две червени точки, които бавно нарастваха. Ужасен, Климент извика, но вместо да побегне или отстъпи назад, дръпна качулката. Тя бавно падна назад и пред очите на писаря се открои черна глава с пламтящи червени очи - мрачна и заплашителна, с паст, от която като пламъци стърчаха остри зъби, и с два криви, завити рога. Под расото имаше не човек, а демон, дявол, който се изправи, стигайки почти до тавана.
Този път писарят изпищя, изпусна пръчката с фенера, който с дрънчене се търкулна по пода, и отстъпи назад, вдигайки ръце пред лицето си, за да се предпази от чудовището, викайки за помощ.
Един по един останалите монаси започнаха да свалят расата си, но под тях вместо хора се показваха нови демони с пламтящи очи, дълги червени езици, някои с крака като насекоми, други въобще без крака или с копита, които се скупчиха в кръг около падналия на земята Климент и започнаха да му се надсмиват. Писарят се опита да се измъкне от адския кръг, но нещо го удари по ръката и силно го стисна.
Невестулката беше застанал до него и го дърпаше за ръкава.
- Господарю - каза той, - службата свърши.
Климент разтърси глава и се огледа. Бавно, като в съня му, монасите ставаха от столовете и сваляха качулките си, но под тях имаше човешки, а не дяволски глави.
Все още задъхан от кошмара, той скочи на крака и забърза след излизащия брат Еремия.
Билкарят го видя, спря близо до вратата и се усмихна.
- Притеснен съм за Пацик. - Климент хвана монаха за ръка и го поведе покрай църквата. - Надявам се да не е нещо сериозно.
Еремия повдигна рамена.
- Нервите на всички ни са опънати до скъсване. Никой не знае какво и откъде да очаква. А освен за живота си игуменът има за какво още да се бои. Все пак той отговаря за манастира. - Лечителят замълча и заобиколи буца сняг. - Но не мисля, че е нещо сериозно. Негово преподобие е силен. Виждал съм го да превъзмогва различни беди. Макар че това, което ни се струпа напоследък... - монахът разпери ръце.
- Не ме е страх, че Пацик няма да издържи на напрежението - отговори Климент. - По-скоро ме притеснява коремното му неразположение. Познавам го от години и никога не съм го чувал да се оплаква от червата си.
Еремия спря и примижа.
- Да не мислиш за отрова? - попита монахът, а по лицето му се изписа смущение.
Климент кимна мрачно.
- Не ни трябва нова смърт. Още повече тази на Пацик.
- Предположих, че е свързано с нервите му - отговори бавно лечителят. Личеше, че не е обмислял други възможности за неразположението на игумена. - Не ми приличаше на отровен.
- Той замълча отново. - Макар някои симптоми да проличават значително по-късно.
- Ти ме плашиш! - Климент взе решение. - Да отидем и да проверим как се чувства!
Еремия поклати глава и двамата забързаха към централната сграда, където бяха покоите на Пацик.
На изток небето започваше да просветлява, но мракът не искаше да се разпръсне, сякаш не беше обикновена тъмнина, подвластна на природните закони, а зло, изпълзяло от самата преизподня. Облаците захлупваха двора, вятърът вдигаше шепи остър като игли скреж и го запокитваше в лицата и пролуките на дрехите.
Премръзнали, с ледена кожа и зачервени бузи и носове след кратката си разходка Климент и Еремия влязоха в сградата, тупайки с ръце и крака, за да се стоплят. Коридорите бяха странно притихнали, обичайните шумове ги нямаше. Не се чуваше глъчката, вдигана от послушниците, нямаше забързани ратаи или търговци, липсваше дори миризмата на пресен хляб и печено.