Най-накрая Климент реши, че е видял всичко, от което има нужда, и се върна при разбитата врата, пред която пазеха Корсис и Невестулката.
- Нямаш право да се отнасяш така с нас! - Библиотекарят Велизар беше почервенял от гняв. - Да ни държиш на прага като престъпници! Какво става с игумена?!
Останалите се присъединиха към виковете му, опитвайки да нахлуят в стаята, но Корсис ги спря.
- Пацик е мъртъв! - сухо им съобщи Климент. - Лицето му е изкривено, вратът му е разкъсан на две места, точно като останалите - той махна с ръка на Корсис. - Пусни ги! Нека видят игумена си.
С вопли и плач монасите нахлуха в стаята, заобиколиха леглото на Пацик, някои паднаха на колена и започнаха да се молят, други гледаха мъртвеца, който доскоро ги бе ръководил, със сгърчени от ужас и страх лица.
Пребледнял, Йосиф се свлече до стената, очите му се подбелиха.
- Анатема! Анатема! - извика монахът, а гласът му звучеше силно и дълбоко. - Анатема за всички грешници! За тези, които не искат царството небесно! Нова кръв ще се пролее и нови сърца ще бъдат изтръгнати и предадени на господаря на мрака, защото не вярват истински и са пълни с омраза! Сатана шества из това място и търси новата си жертва! Смърт! Смърт! Смърт! - Йосиф падна на земята, на устата му изби пяна.
- Какво значи това? - Захарий приклекна до припадналия монах и го разтърси силно, а лицето му се гърчеше от страх.
- Кой още ще умре! Кажи!
- Остави го! - библиотекарят Велизар блъсна Захарий и той също падна на пода. - Не виждаш ли, че е припаднал! Престани да го дърпаш!
- Всички ще умрем! - проплака Неофит и вдигна ръка към устата си, сякаш да запуши писъка, който се надига да излезе през нея. - Да се махаме, докато още можем!
- Да побегнем, без да се обръщаме назад от това обладано от Сатаната място! - изписка Игнатий и се хвърли към изхода. Останалите го последваха, блъскайки се един в друг.
- Спрете! Спрете веднага! - извика писарят, а гласът му беше изпълнен с ярост и гняв. - Да не сте посмели да оставите така Пацик! Що за християни сте вие?! Що за монаси сте! Игуменът ви е мъртъв, а вие искате да бягате като пилци, да се разпилеете като листа при най-малкия полъх на вятъра.
- Но, Клименте - обади се Велизар, - какво можем да направим? Как можем да останем на това място, щом то е прокълнато и всички ни чака смърт? Не искаме да проявяваме неуважение към Пацик и останалите непогребани събратя, но трябва да мислим и за нашите души.
- Точно затова трябва да останете! Нима мислите, че ще спасите душите си, ако избягате и оставите братята си неопети и непогребани? Нима мислите, че ще получите за това Божията похвала?
- Няма да ги оставим! - отговори му проигумен Лазар, който се опитваше да изглежда спокоен. - Но след това може би е по-добре наистина да напуснем този манастир.
- Няма да стоя тук и да чакам някой да ми изпие кръвта! - провикна се и Захарий. - Нека погребем скъпите си братя, след което да се махаме от това място.
- Има и други манастири - подкрепи го Захарий - все ще намерим къде да продължим делото си!
- Зад тези стени броди демон! Гилу се е върнала и ще ни унищожи, ако не се махнем! Чухте Йосиф - Игнатий посочи припадналия. - Нека не се правим на по-смели, отколкото сме.
Всички зашумяха и замахаха с ръце, категорични, че искат да се махнат от манастира. Приличаха повече на уплашени деца, отколкото на духовници, които искат да спасят душите си и да посочат и на другите пътя, по който трябва да го направят.
Писарят можеше да ги разбере. Самият той искаше да си тръгне, да се махне от това зловещо място, да се прибере при жена си и сина си, да се скрие зад дебелите стени, под дебелите завивки и вечер да усеща до себе си топлото тяло на Ирина, а не студената стена на килията. Да се махне от това пълно с кръв и разкъсани тела място, да остави зад себе си студа, леда, пронизващия вятър и каменните стени, между които дебнеше кой знае какво.
И той беше завладян от ужас, от първичен страх, който дереше с нокти корема му и караше сърцето му диво да препуска. И той се страхуваше, че може да се превърне в следващата жертва, че и него може да намерят с изцъклени очи и разкъсан врат.
Но въпреки уплахата, въпреки страха и желанието панически да побегне, той щеше да остане. Нямаше да се предаде толкова лесно и да забрави дълга и заповедите си. Освен това искаше да разнищи тази мистерия докрай. Който и да избиваше монасите, беше реално съществуващ. Демон или човек, той се криеше в сенките и писарят трябваше да протегне ръка и да го извади оттам.