- Ами убийствата? - недоверчиво попита Косена, а погледът й не се откъсваше от чинията с храна. - Няма ли да ме обвиниш за тях? Лесно можеш да го направиш.
- Защо да го правя? Това няма да спре убиеца. А сега яж - Климент побутна чинията и каната към затворничката.
Жената не чака втора покана, а лакомо се нахвърли на храната. Дъвчеше бързо и преглъщаше често, като човек, който се страхува да не му вземат залъка от устата.
След като изяде всичко, Косена избърса устните си с ръкав, стана и погледна писаря в очите.
- Ти ми даде храна и вода. Може пък наистина да ми помогнеш. Питай, каквото искаш, и ако мога, ще ти отговоря.
- Първо облечи това - Климент й подаде старото расо. - Тук не е много топло.
Косена с благодарност намъкна дрехата, след което се зави и с одеялото.
- Искам да знам всичко за теб! Всичко, което знаеш за този манастир и за селото под него.
- Няма много за разказване - въздъхна Косена - Заедно с Беримир живеехме в едно от селата на юг, близо до реката. Имам чувството, че е било преди хиляди години - жената стисна юмруци и завъртя глава. - Баща ни беше мелничар, майка ни билкарка. Познаваше всяко цвете и трева в полето, знаеше кога да ги бере, кои най-добре да откъсне през лятото, кои, когато изгрее луната. Беше уважавана лечителка. Знаеше как да намести изкълчено, да стегне счупено, да изцери рана или кашлица. Мнозина я посещаваха. Когато баща ми умря, се преместихме в града. Майка ми сама трябваше да се грижи за двама ни с Беримир, бяхме малки, за да си изкарваме хляба сами. Живеехме в малка къща в края на града, но имахме чудесна градина. По-голямата част беше засадена с билки, имаше някои много редки, донесени отдалеч, за които се грижехме с майка ми. Помагах й постоянно и неусетно и аз се научих да различавам коя билка за какво помага, когато е нужно да ги кисна във вино, за да засиля лечебната им сила, да ги суша, чукам и смесвам с масла, за да правя мехлеми. Беше като игра, като мозайка, която трябва да наредя, та правилната билка да пасне на правилната болест, но мозайка, която, ако сбъркаш, може да завърши лошо. И трябва да ти кажа, княжески пратенико, че никога, нито веднъж, аз не допуснах грешка! Станах по-добра от майка си. Сякаш някой ме водеше и ми казваше кога какво да правя - Косена замълча, загледана в ръцете си. - После майка ми умря. Хей така - Косена щракна с пръсти. - Единия ден беше здрава, а на следващия вече я погребвахме. Брат ми стана войник. Тръгна с армията на стария хан, но битките не му понесоха. Беримир не е създаден да гледа кръв. Върна се уплашен, нощем имаше кошмари, твърдеше, че е изгубил душата си.
- И тогава се е покръстил?
Косена кимна.
- Христос му даде това, което търсеше - спокойствие и любов, светлина и тихо щастие. За него беше достатъчно да реди молитви и псалми. Казваше, че го успокояват.
- Ами ти? Ти покръсти ли се?
- Мен религията не ме интересува. Гледам да помагам на хората там, където мога. Това ми е достатъчно.
- И те обявиха за неверница?
- За магьосница и вещица, ако трябва да бъдем точни. - Косена се усмихна. - Бях излязла да търся билки в гората, когато се натъкнах на конен патрул. Решиха, че се крия, за да почитам старите богове и това беше достатъчно. Натовариха ме като животно в каруца заедно с други мъже и жени и ни пратиха в Плиска. Извадихме късмет по пътя да попаднем на разбойници. Останалото го знаеш.
Климент кимна.
- Ами манастирът?
- Беримир ми предложи да се скрия в развалините. Нямаше къде да отида. Носеше ми храна, когато можеше, но на няколко пъти не се появяваше по цяла седмица и се налагаше аз да го търся. Промъквах се нощем, минавах през страничната врата, за която той ми беше казал. Промъквах се в магерницата и вземах малко хляб. - Тя вдигна предизвикателно очи. - Крадях, за да не умра от глад!
- Някой видя ли те?
Косена вдигна рамена.
- Не съм сигурна. Бях много внимателна, криех се в сенките. Но няколко пъти имах чувството, че някой ме гледа. Лош, студен поглед!
- Видя ли кой е?
Косена поклати глава.
- И това е всичко?
- Веднъж ми се стори, че някой ме е проследил. Друг път, след като бях излизала, изглеждаше, че някой е ровил във вещите ми, но може и да съм се объркала.
- Не видя ли нещо съмнително? Някой, който да влиза или излиза от манастира?
- Не! Гледах повече да не забележат мен, постоянно се криех, не смеех да излизам никъде, огън палех само нощем, и то за малко. Това е всичко!
Климент въздъхна и се отмести от вратата. Нямаше смисъл да я разпитва повече.
- Имаш ли къде да отидеш? - попита той. - Ако искаш, остани тук. Има достатъчно място.
Билкарката поклати глава.