- Засега остани тук - отговори му Климент. - Още не съм съвсем сигурен, че знам каква точно е твоята роля във всичко това.
- Значи си на път да разрешиш загадката, господарю? - лицето на Корсис се озари от усмивка. - Ще разрешиш загадката и ще се махнем от това студено и мрачно място. Ще се върнем във Филипополис при Ава и Ирина...
- Така ли? - скочи на крака Беримир. - Знаеш ли кой е убиецът?
- Не - поклати глава Климент. - Трябва да си изясня още някои неща. И да помисля.
Писарят се усамоти в килията си, напали мангалите, поръча да му донесат кана вино и нещо за ядене и извади принадлежностите си за писане. През остатъка от деня той изпълваше пергаментите един след друг с кръглия си, четлив почерк, сам си задаваше въпроси и се опитваше да намери отговорите им. Писането го успокои, даде му възможност да се отърси от напрежението и студа, сковали манастира, да види нещата в нова светлина, опитвайки се да подреди всичко, което знаеше, в обща картина.
Нощта вече беше паднала, когато Корсис и Невестулката се прибраха и надзърнаха през вратата, но Климент само им махна с ръка да го оставят на мира.
Писа до късно през нощта. Накрая, уморен, се облегна на стола, доволен от себе си. Нещата като че ли започваха да се изясняват. Но преди това трябваше да уточни още някои подробности.
Уморен, той се зави, просна се на леглото и моментално заспа.
Сутринта стана рано. Наплиска се с ледената вода, написа бележка на помощниците си какво възнамерява да прави, препаса меча и излезе. Задържа се при вратата, където поговори с Безмер, докато Герасим доведе коня му, след това препусна в посоката, която му беше указал вратарят.
Пътеката, по която яздеше, ставаше все по-тясна и по-тясна и накрая конят му не можеше повече да си пробива път в дебелия сняг. Климент скочи от седлото, завърза животното за едно дърво и продължи пеш. За негов късмет слънцето проби през облаците и той с наслада остави лицето си под сгряващите му лъчи.
Колкото по-нагоре се качваше, толкова по-трудно ставаше придвижването. Задъхан, Климент се спря и се огледа назад. Манастирът се белееше в подножието, върху кръглия си хълм, малък и далечен, слънцето се отразяваше в кубетата на църквата, старата кула стърчеше самотна в небето. Писарят поклати глава, избърса с ръкав потното си чело и продължи да се изкачва.
Беше вървял около час, когато започна да забелязва знаци, че доближава целта. На няколко места видя стари стъпки, тук-там клоните на дърветата бяха изсечени, усети миризма на пушек.
Накрая, запотен, пухтящ и задъхан, излезе на равна площадка пред висока скала, в чиято основа различи вход на пещера, затворен с дървена врата. Беше намерил убежището на отшелника Авакум.
Климент поспря да си поеме дъх, когато вратата се отвори и пред скалата излезе мъж с дълга брада и коса, а до него, ръмжейки заплашително, застана кафяво куче.
Писарят с интерес огледа отшелника. За разлика от очакванията му Авакум не беше стар и слаб, а на средна възраст, с мускулесто тяло, открито лице и светли ясни сини очи. Ръцете му бяха здрави и силни с големи, мазолести длани, в една от които стискаше дебела тояга. Избелялото му расо беше отворено и под него се виждаха проста риза и панталон.
- Кой си ти, страннико? - попита той и тръгна към Климент с усмивка. - Какво те е довело тук? Мен ли търсиш, или случайно минаваш по тези места.
- Теб търся - отговори писарят и усети как на свой ред се усмихва на шегата на монаха. - Аз съм княжеският писар Климент - представи се той. - Искам да поговорим.
- Тогава да влезем вътре на топло. Не се притеснявай от Чайка - той посочи кучето. - Няма да ти направи нищо, щом ти не му правиш нищо.
Пещерата беше голяма колкото обикновена стая. В единия ъгъл имаше малко каменно огнище със струпани до него дърва, в другия - сламеник, завит с черга, на стената висяха разпятие и икона. Върху импровизирана лавица, направена от парче дърво, стояха канче с халка за окачване, чаша, нож и няколко умело издялани фигурки на животни. Два пъна - един по-голям и един по-малък, служеха за маса и стол.
- Опасявам се, че не мога да ти предложа нещо кой знае какво - усмихна се Авакум. - Но щом си дошъл чак до тук, значи не придиряш много - той посочи единия пън на Климент.
- Настанявай се и се чувствай като у дома си.
Писарят седна на твърдото дърво, а домакинът му се настани срещу него. Кучето, все още ръмжейки, легна в краката му.
- При мен не идват често хора - поде Авакум. - Понякога ми се струва, че съм забравил да говоря. Тя - той потупа Чайка по главата - е единственият ми приятел. Двамата живеем, двамата ядем, двамата си говорим.