- Отдавна ли си тук?
- Има повече от двайсет години. Загубих им вече бройката. Тук съм по-далеч от хората и по-близо до Бог. Отвън имам градина - Авакум посочи с ръка, - която ми дава всичко, от което имам нужда. Просо за хляб, боб за чорба. Какво повече може да му трябва на човек? - отшелникът се усмихна. - Отначало ми липсваха някои неща, но с годините свикнах. Бях сам и ми беше добре. После Бог ми изпрати Чайка - той отново погали кучето. - Намерих я в едно дере съвсем малка, някой беше изхвърлил цялото котило. Какви хора има... - поклати глава Авакум. - Само тя беше оцеляла.
- Значи си тук от преди покръстването? - невярващо попита Климент.
- А, да! И аз чух, че ханът се е покръстил. Добре е направил! Приел е Христовата вяра в сърцето си, както е редно. Сега всички без страх ще могат да почитат Бога. Няма да има гонения, няма да има ненужна смърт, а църквата Му ще заеме достойното си място.
- Видял си манастира, нали?
- Да, видях го - усмихна се Авакум. - Дори и до мен понякога достигат новини. Бавно и със закъснение, но достигат.
- Защо тогава не си се върнал? Можеш да живееш много по-удобно и пак в служба на Бога в манастира.
Отшелникът въздъхна.
- Не ме влече общуването с хората, княжески писарю. Още като момче предпочитах усамотението, а след като видях на какво са способни хората, предпочитам компанията на безсловесните твари. Те поне няма да те наранят, ако се държиш добре с тях. Тук само Господ ми е пастир. Не се отчитам на никого и на никого не търся сметка. Самотата не ми тежи. Пък и това е родното ми място.
- Живял си в селото под манастира като момче, нали?
- Така е - кимна Авакум, - но това, което направиха тези, които преследваха християните, ме накара окончателно да се оттегля от света. Мислиш, че съм силен да живея сам тук, с това куче и с Бог. Истината е, че съм слаб! Слаб да се сблъсквам с жестокостта на този свят и с измамните илюзии, които ни предлага. Затова съм се скрил в тази пещера далеч от всичко, което може да нарани душата ми.
- Ти си бил сред децата, които навремето е избила Вирна! - внезапно проумя Климент - Как се спаси?
Отшелникът взе подпряната на стената пръчка и замислено разрови огъня.
- Знаеш ли, че тогава се криехме в същата тази пещера? - попита накрая той. - Стояхме тук и нямахме представа какво се случва. Всъщност беше прекрасно. Беше лято, никой не ни казваше какво да правим, не се налагаше да работим, носеха ни редовно храна. Гонехме се из гората, измисляхме всякакви игри, смеехме се и бяхме щастливи - отшелникът въздъхна.
- Докато не дойде Вирна. Помня го, като че ли беше днес. С едно от момчетата, сина на ковача, се бяхме качили на едно дърво по-нагоре. Криехме се от останалите - Авакум махна с ръка. - Детски работи. Седях на един клон и оттам видях какво се случи. Слънцето залязваше, духаше освежаващ ветрец. Внезапно те се появиха - въоръжени мъже с черни кожени дрехи, факли в ръце и извадени мечове. В средата на групата яздеше жена на кон. Косата й беше по-черна от нощта, а лицето - бяло като сняг. Очите й блестяха като огън, сякаш слънцето се отразяваше в тях. Около нея обикаляха няколко кучета. Но не като това тук - монахът посочи заспалата Чайка. - Ако демоните имат тела, биха изглеждали така - грозни, с окапала кожа и криви зъби, между които се стича слюнка.
- Вирна!
Авакум кимна с глава.
- Повечето деца бяха пред пещерата. На същата тераса, където се срещнахме. Никой не разбра какво става. Никой не очакваше това, което стана. По заповед на жената мъжете се нахвърлиха върху тях. Избиха ги за миг! - рамената на отшелника увиснаха. - Прерязваха им гърлата или ги посичаха, а тези, които се опитаха да избягат, простреляха с лъковете си. Кучетата също се включиха в убийствата. А жената стоеше сред всичко това, в центъра на това кърваво безумие и се смееше...
Авакум замълча и пак разрови огъня с пръчката. Писарят се наведе и съчувствено го докосна по ръката.
- Някои казват, че Вирна е била обладана. Че в нея се е вселила злата сила Гилу, която я е превърнала в демон, в чудовищен сукуб, във вампир, който пие кръвта на жертвите си.
Отшелникът само поклати глава и не отговори.
- Сега в манастира се повтаря същото. Някой или нещо избива монасите и животните, пие кръвта им и изтръгва вътрешностите им.
- Затова си дошъл, нали? - монахът вдигна глава, а очите му искряха. - Мислиш, че Вирна, че Гилу се е завърнала?
- Ти видя ли я как умира?
Монахът кимна.
- След като клането свърши, жената и войниците тръгнаха обратно. Натовариха телата на убитите деца в малка каруца и ги взеха с тях. Не знам защо го направиха. Не посмях да мръдна от дървото, дълго след като тях вече ги нямаше. Привиждаха ми се във всяка мърдаща сянка. Не помня как съм слязъл, но на другия ден целият бях в рани и драскотини. Не помня какво стана с другото момче, сигурно е избягало. Аз не знаех къде да отида и какво да направя, затова тръгнах към селото. Когато наближих клисурата преди него, боят беше в разгара си. Къщите горяха. Между тях тичаха хора и крещяха, войници бягаха напред-назад, преследвани от въоръжени с брадви, ножове и мотики селяни, които ги съсипаха без милост. Видях как убиха Вирна и кучетата й. Те не я изоставиха до края, не може да им се отрече, верни й бяха. Само тя не побягна, а продължаваше да седи на коня си и да се смее - отшелникът потрепери. - Никога няма да забравя този смях - като писък, излязъл от Ада. Накрая я намушкаха, разкъсаха кучетата й, избиха войниците й, а тя продължаваше да се смее и да се смее, като че ли се случва най-забавното нещо на света. После дойде Тагрий с хората си и изби всички. Избеси свещениците на кулата - отшелникът замлъкна отново. - Питаш ме дали Вирна е била обладана? Не мога да ти кажа. Но това, което видях онзи ден, не беше обикновена жена. Беше чудовище, излязло от преизподнята, същество без сърце, без душа, с кръв, по-студена и от лед, което се представя за човек.