- Тя може ли да се върне? - тихо попита писарят. - Може ли Вирна да се върне?
- Всичко е възможно с Божието позволение - сви рамена Авакум. - Но досега не съм чувал за нещо подобно. Макар пътищата, по които Сатаната води легионите си, да са безбройни.
Двамата замислено помълчаха.
- Какво стана след това?
- Избягах в града. Изхранвах се с просия. По пътищата попаднах на пътуващ проповедник, който ме взе със себе си. Даваше ми храна и подслон и ме учеше на Божието слово. Когато умря, реших, че съм се нагледал на достатъчно мъка и реших да се оттегля в пещерата, в която бях видял толкова много неща в детството си. Дойдох тук да се моля за душите на тези, които преди толкова години умряха за нещо, за което нямаха вина. Но и тук не можах да избягам от злобата на света. Преди десетина години в развалините на селото се разрази битка. Група конници настигна друга група и ги изби до крак. Спаси се само един млад ездач, който избяга преди битката. След като всичко свърши, слязох да видя дали някой няма нужда от помощта ми. Намерих го под един храст. Конят му го беше хвърлил, а той беше лошо наранен. Домъкнах го в пещерата и дълго го лекувах. За благодарност, като оздравя, той открадна единствения ми нож и избяга - отшелникът въздъхна. - Така че не ми се сърди, че не вярвам много на хората.
Климент стигна обратно при коня си едва по мръкнало. Слънцето отдавна беше залязло, когато влезе в манастира. Не се чувстваше изморен. Разказът на отшелника бе потвърдил теорията му. Сега оставаше да намери последното доказателство в тайното подземие на старата кула.
Намери Корсис и Невестулката в килията им да чакат изнервени завръщането му. И двамата го засипаха с въпроси какво е научил, но той махна с ръка и ги прикани да побързат.
Трябваше да се върнат в подземието и да сложат край на мрачния ужас, който се беше настанил в манастира, а виновният за него да понесе отговорността си.
Бързо минаха по притихналия двор, криейки се един зад друг от бръснещия вятър, понесли кирка и лост, които помощниците му бяха намерили по-рано през деня. Влязоха в кулата и Корсис внимателно затвори вратата зад тях, да не би някой любопитен монах да смути действията им.
Писарят пъхна ръката си в скритата дупка, тайната врата проскърца в камъка и се отвори. Без да губят време, тримата влязоха в помещението.
Нищо не се бе променило от предишното им идване. Масивният саркофаг все така се издигаше зловещо в средата, мъртвите кучета продължаваха да го пазят от гробовете си, по земята личеше къде се бе препънал Невестулката.
Климент закачи запалените факли в скобите на стената, взе фенера, който беше донесъл със себе си, и бавно обиколи помещението. Дори и осветено, от него все така лъхаха ужас и смърт, стъпките му кънтяха по каменния под, сянката му се гърчеше по голите стени.
Писарят бавно прокара ръка по замръзналите камъни, огледа тавана и разхвърляните по пода боклуци. Мушна пръстите си в един от отворите за проветряване, опита се да погледне през него, но не видя нищо. Снижи фенера в основата на саркофага, търсейки нещо, което да му помогне. Все така приклекнал, обиколи постамента няколко пъти, като местеше светлината нагоре-надолу, изучавайки символите и надрасканите на гръцки имена. Накрая се спря върху голямото, издължено V, издълбано върху капака, и пръстите му дълго опипваха изсечената буква.