В следващия миг неравен камбанен звън прекъсна мислите му. Стигнал до върха на кулата, Невестулката неистово удряше камбаната...
Зад вратата се чу песнопение.
Процесия, предвождана от проигумен Лазар, бавно влезе в криптата. Монасите пееха, свели глави, някои носеха кадилници, от които се издигаха сиви облаци с мирис на тамян. Всички бяха тук. И библиотекарят Велизар, и билкарят Еремия, и конярят Герасим, и преписвачът Неофит, и миниатюристът Тихон, и йеромонахът Атанас и водачът на хора Игнатий, и проповедникът Захарий. Тук бяха дори магерникът Беримир и малоумният Йосиф.
Те заобиколиха ковчега, сведоха глава в поклон и замълчаха.
- Всички съжаляваме за загубата ти, братко - тихо каза Лазар. - Да се надяваме, че сега божият раб Корсис е на по-добро място. Че се е изправил пред своя Бог с чисто лице и чиста душа и е намерил вечното спасение и радост - проигуменът замълча. - Ние също скърбим, Клименте! Ние също оплакваме своите мъртъвци. Ние също страдаме! Но и в най-голямата мъка, и в най-тъмната нощ Христос е пред нас като пътеводна светлина, като зорница, която да ни води и спаси. Нека се помолим за душата на Корсис, братко, нека се помолим за душите на скъпите ни мъртъвци, да ги погребем и да продължим с изпитанията на живота.
Климент вдигна изтерзаното си лице, мътните му очи се спряха върху проигумена.
- Няма да го погребваме тук! - неочаквано твърдо каза той.
- Ще го пренеса в имението си до Филипополис. Там има един хълм, на който често ходехме заедно. Там ще го погреба! Сигурен съм, че така е правилно.
- Но, братко - кротко каза Лазар и хвана ръката на писаря, - дори в това студено време няма да можеш да го направиш. Пътят е дълъг, а ти имаш още работа. Не сме открили това, което...
- Не! - извика Климент и рязко издърпа ръката си от тази на проигумена. - Заминаваме! Тръгвам си от това прокълнато място, забравено и от Бога! Махам се оттук веднага! - той се обърна към монасите. - Не мога да ви гледам! Не мога да ви слушам! Не искам да стъпвам по земята, по която вървите! Вие сте виновни за смъртта на Корсис! Кой знае какво сте направили, за да накарате Господ да ви накаже така! Вие сте прокълнати!
- Господарю... - Невестулката се приближи до писаря и се опита да го успокои. - Господарю... те не са виновни. Мнозина от техните също са мъртви.
- Виновни са! Виновни са за всичко! - викът се изтръгна от гърлото на Климент и отекна в каменните стени. - Защо? Защо? - той падна на колена и захлупи лицето си в ръце. - Защо трябваше да стане така?!... Трябваше да го спася!... Трябваше да предвидя!... Трябваше да се досетя... - рамената му се разтресоха от ридание.
- Няма какво да направите, господарю! - тихо промълви Невестулката. - Нито да промените.
Никой не каза нищо, никой не направи нищо.
Писарят остана все така свит на пода, плачещ, монасите със сведени глави, наредени в полукръг около ковчега, без да мърдат, като че ли неподвижността им можеше да запази този миг, да ги предпази от всичко ужасно, което се беше случило или можеше да се случи.
Единствено димът от кадилниците продължаваше да се издига към тавана, да търси пролуките между камъните на стените и оставил финия си аромат да се провира с нетърпение между тях, сякаш иска да избяга колкото се може по-далеч от това сковано от печал място.
Накрая Климент се съвзе, надигна се, все така подсмърчащ, изтри носа си с ръкав и погледна Лазар със зачервените си очи.
- Отвивам си! - тихо каза той. - Невестулке, събери багажа! Моля те, братко Лазаре, да ни помогнеш да пренесем тялото на Корсис до града. Ще съм благодарен и за обикновена каруца - след това разбута монасите и си тръгна.
- Ами заповедите на Борис!? Ами убийствата!? На кого ни оставяш? - извика зад него Лазар.
- Оставям ви на вас и на собствената ви съвест - отговори писарят, без да спира. - Нали искахте да напуснете това място? Нали искахте да си тръгнете? Сега е времето да го направите!
- Може би така е най-добре - обади се някой и писарят различи гласа на Герасим. - Да се махнем и да оставим всичко това зад нас.
- Но къде да отидем? Какво да направим? - почти проплака Лазар.
Климент вдигна ръка, че му е все едно, че могат да се махат, ако искат и да изчезнат завинаги от лицето на земята, но вместо да я свали, остана така - самотна прегърбена фигура в полумрака с вдигната високо десница и подгънати колена.
След това бавно се обърна към монасите, а в очите му гореше черен огън.
- Няма да ходите никъде! - нареди той. - Съберете се всички в трапезарията! Знам кой е виновен за убийствата!