20
Присвил очи и смръщил лице, Климент седеше на стол пред камината. Макар в нея да гореше огън, а по ъглите да имаше пълни с жарава мангали, монасите пристъпяха от крак на крак и потръпваха, сякаш ги сковава най-голям студ.
Едната ръка на писаря беше подпряна на коляното, другата стискаше дръжката на меча. Зад Климент, настръхнал като куче, готово за атака, Невестулката току опипваше колана си, на който висеше дълъг кинжал.
Нямаше никакво съмнение, че княжеският пратеник и помощникът му едва се сдържат да не скочат и развъртят оръжията си, въздавайки справедливост така, както сметнат за добре.
Уплашени от яростта, която се излъчваше от Климент и Невестулката, монасите постепенно утихнаха. Дори малоумният Йосиф, разбрал, че става нещо важно, вместо да се отдаде на постоянното си ломотене, седеше необичайно тих.
Един по един братята насядаха на столовете около масите и зачакаха с наведени глави да чуят присъдата си, страхувайки се, че в настроението, в което е изпаднал Климент, не ги очаква нищо друго освен смърт. Думите му, казани като че ли на шега преди време, че има право да се разпорежда с живота им по заповед на княза, сега висяха над тях като страшно проклятие.
Тишината заплашително се проточи.
Писарят стоеше все така намръщен и съсредоточен, челото му се бръчкаше, като че ли обмисля нещо от изключителна важност. Най-накрая той вдигна глава и заговори бавно, а гласът му прозвуча тежко и заплашително в изпълнената със страх стая.
- Тук беше извършено убийство! Убийства! Един след друг бяха безжалостно избити животни и хора. Братът на хана умря в килията си. Изпратеният да разследва смъртта му Севар загина в снега под кулата. Агапий, Филимон и игумен Пацик бяха убити. Лицата на някои бяха застинали в гримаси, сякаш са видели нещо ужасно, телата им бяха поругани и разкъсани, вътрешностите - извадени на показ, по гърлата им личаха следи от ухапване. Вчера вечерта - писарят стисна зъби, а лицето му се разкриви от болка - в старата кула беше убит помощникът ми Корсис. Застрелян със стрела като болно куче! - Климент замълча и се приведе, борейки се за глътка въздух, но очите му, пълни със злоба, останаха приковани в монасите. - Искам да знам - извика той и гласът му проехтя като Йерихонова тръба, - искам да знам кой е отговорен за това?! Кой уби помощника ми?! Кой уби чигата Севар?! Кой уби брата на княза Докс?! Това е държавна измяна! И вие всички сте отговорни за това! А наказанието за подобно нещо е само едно - смърт!
Братята уплашено зашумяха, но само водачът на хора Игнатий посмя да се обади. Лицето на монаха беше бледо, бузите му хлътнали, в очите му се четеше страх.
- Но ти знаеш - каза той. - Ние не сме виновни за това. В манастира има демон, чудовище, което избива братята и животните ни. Сукуб, Гилу...
- Демон, казваш?! - Климент се наведе напред, а ръката му стисна още по-силно дръжката на меча. - И откога демоните избиват противниците си със стрели? Откога ги причакват въоръжени с лъкове, ножове и отрова, за да ги поразят?! - той вдигна ръка, за да спре възгласите на монасите. - В този манастир наистина има чудовище! Тъмна сила, вампир, който пие кръв. Наречете го както искате! Сукуб! Гилу! Азазел! Но той не е дошъл от Ада! Не е изпратен от пълчищата на Сатаната, а е човек! Човек зъл, алчен и безмилостен, по-страшен от всякакъв дявол! Човек, който е готов да мине през реки от кръв, за да се домогне до това, което иска! И всички вие - той посочи настръхналата от страх групичка - всички вие сте виновни за това, че се е появил, за това, че не сте го разпознали навреме, за това, че сте го оставили да убива! - писарят стана и извади меча си. - И всички ще понесете наказанието за това!
Монасите пребледняха още повече и се отдръпнаха назад, малоумният Йосиф започна да хленчи, от устата му потече слюнка, но никой не понечи да стане, нито да избяга.
Уморени от кръв и страх, уморени от ужаса в душите си, в непрекъснатото очакване дали няма да са следващата жертва на убиеца, дали и техните вътрешности няма да се изсипят в снега, а лицата им да застинат в прекомерен ужас, монасите нямаха сили да се съпротивляват.
Стояха, готови на всичко това да се сложи край тук и сега, ужасът да свърши, кръвта да бъде отмита с кръв и тъмнината да ги обгърне.
Невестулката също издърпа кинжала си, а в очите на този весел и безгрижен човек, който мислеше повече за това как да се наяде и напие до насита, гореше черна решителност. Той пристъпи напред и застана до господаря си, твърдо решен да въздаде правосъдие над тези, които бяха убили единствения му приятел.
Вдигайки ръка в знак на помирение, библиотекарят Велизар се надигна с мъка, подпря се на масата пред себе си, за да намери опора или прикрие треперенето на ръцете си и каза: