- И бездруго беше дошло време да убия още някой - вдигна рамена Йосиф. - Агапий сам ми се напъха в ръцете. Хем му запуших устата, хем накарах онези малоумници да умрат от страх! Как само се щураха, а? - Убиецът се дръпна назад. - Хайде, Клименте! Човек като теб би трябвало да оцени красотата в замисъла ми, ако не те спираха скрупулите ти. Има избрани като нас с теб и други, които не са от значение. Нима мислиш, че Агапий или Филимон са толкова важни? Какво правеха? Преписваха и въртяха сметки! Всеки би могъл да го прави! С тях или без тях, светът щеше да си е все същото място! Но хора като теб и мен, хора, надарени с ум, са солта на земята! Представи си само какво бих могъл да направя с тези пари! Какво значат тук няколко живота?!
- Живял си в манастир, опитвал си да общуваш с Бога, но нищо не си разбрал ! - отговори Климент и отчаяно се огледа.
- Всеки човек, всяко живо същество е важно! Във всяко от тях е вложен Божият промисъл и само Той знае кой защо е пратен на тази грешна земя!
- Това е разликата между теб и мен! - ухили се Йосиф. -Мен не ме е страх да взема това, което знам, че ми принадлежи по право. Докато ти и подобните на теб напразно проигравате Божествената искра, която ви прави различни от останалите. Жалко, нали?
- Сигурно си прав - вдигна ръка Климент. - Сигурно си стигнал до висини, за които аз само мога да мечтая. Но пусни Ирина! Тя няма нищо общо. Това, което става, е само между нас двамата.
- Ех, Клименте - въздъхна Йосиф. - Нищо не си разбрал! За мен нейният живот не значи нищо. Все едно ми е дали ще живее или ще умре!
- Тогава я пусни!
- Но ти имаш значение! След като провали плана ми, трябва да изтърпиш наказанието си. Всички убийства, за които ме обвиняваш, се оказват безсмислени! Не разбираш ли? - изкрещя Йосиф. - Смъртта на всички братя вече няма смисъл, защото ти ме разкри! И единственият начин това да се промени е да те накарам да страдаш! Иначе нищо от това, което извърших, не би имало значение! - Монахът вдигна кинжала си.
- Не! - извика Климент и се хвърли напред.
Гледайки го в очите, с изкривено от злобна усмивка лице, Йосиф заби оръжието в гърдите на Ирина.
След това замахна пак и пак.
Тялото на Ирина потрепера, очите й се разшириха, устата й се отвори, сякаш се опитва да каже нещо, но от устните й се процеди само стон.
Топла струя кръв, кристално червена и прозрачна като рубин, бликна от гърдите й, няколко капки паднаха по лицето на писаря, докато той летеше напред.
Тялото му се сгърчи, ръцете му се изкривиха, ноктите му изскочиха напред като на животно. От гърлото му се изтръгна вик, който го обви като дим, прониза сърцето му и го разтърси като гръмотевица, но той продължи напред, знаещ, че е закъснял, че вече не може да направи нищо, с душа, точно толкова мъртва, колкото мъртва беше и Ирина и сърце, което биеше вече не в гърдите, а в главата и с писък, който се надигаше от корема му и който нямаше да спре да звучи никога.
Климент падна върху Йосиф и жертвата му, заби пръстите си в очите на убиеца, удари с чело носа му, притисна слабото му тяло под своето, натискайки силно, искайки да го размаже в пода, да го превърне в пихтия, да го върне в ада, откъдето беше изпълзял, да върне времето назад, когато седеше с Ирина пред камината, смееше се и се закачаше, далеч от всичко това.
Зъбите му се впиха в гръкляна на пищящия Йосиф, захапаха го с всичката сила на света, стискаха и разкъсваха, дори когато пукането спря, а кръвта на убиеца се смеси с тази на жена му.
Епилог
Княз Борис стоеше в началото на погребалната процесия, точно зад гърбовете на Климент и Ава. Зад тях, в черни дрехи, свели глави, бавно пристъпяха Невестулката, Еспор, повечето от великите боили, боритарканите на Плиска, Филипополис, Средец и други градове. Следваха ги чигати, багаини, комити, войници, приятели и познати на писаря, хора от имението му. Пред тях бавно пристъпяха трима свещеници, пееха и бавно поклащаха кадилниците си.
Натоварени върху каруци, украсени с цветя, бяха поставени два ковчега. В тях, със затворени очи, сякаш спяха, лежаха Корсис и Ирина.
Климент вървеше като насън. До слуха му като през мъгла достигаха молитвите на свещениците, краката и ръцете му сякаш се движеха сами. Лицето му беше бледо и сухо, по-слабо от обикновено, под очите му имаше тъмни кръгове, но той не плачеше.
Сълзите му бяха свършили, стоновете му бяха свършили, животът му беше свършил.
Беше останала само болката, която го изпълваше изцяло, стигаше от върха на главата му, до пръстите на краката, тежка, тъпа и необратима като огромен товар, привил раменете му, който никога нямаше да падне от тях.