Климент не им се сърдеше. Те не бяха виновни за поставената задача. Напротив, въпреки страховете си, щяха да го последват.
Писарят отказа на Борис всякакви подкрепления. Демон или човек, щяха да се справят с него само тримата.
3
Парче лед, голямо, ръбато и сиво, се удари в борда на лодката, завъртя се и продължи бавно да се носи по течението на реката. Климент изруга под нос и се загърна още по-плътно в наметалото си. Корсис и Невестулката, които седяха от двете му страни и мрачно гледаха мътната вода, неспокойно се размърдаха.
- Няма страшно! - извика единият от двамата лодкари, слаб жилав мъж с посиняло от студ лице и дебела кожена куртка. -Лодката е здрава! Имаме късмет, че няма силен вятър и вълни. Те са много по-опасни от леда!
Климент поклати глава и се помоли наум плаването им да свърши колкото се може по-бързо. Прекосяваха Дунав на път за Амара, най-близкия град до манастира „Свети Архангел Михаил“.
Писарят и помощниците му бяха наели двамата лодкари в едно от малките села по течението на реката и въпреки лошото време тръгнаха веднага. Борис бързаше и желанието му мистерията да бъде разгадана не можеше да бъде забавено от такива подробности като студ, сняг и плуващи по реката ледове.
Зад тях, завързан за кърмата с късо дебело въже, се поклащаше широк сал. В средата му бяха качени конете им, които, скупчени един до друг, сърдито гледаха реката, пръхтяха и недоволно клатеха глави.
Двамата лодкари здраво натискаха греблата, единият запя, но думите му се губеха във вятъра и плисъка на водата.
Най-накрая стигнаха.
Килът на лодката заора в песъчливия бряг и спря. Наложи им се да скочат в ледената вода, придържайки високо краищата на наметките си, за да стигнат до брега. Конете се противяха и дърпаха, но най-накрая и те бяха свалени на брега.
Писарят се разплати с лодкарите, пожела им спокойно връщане и изчака, докато спускаха лодката си в реката. След това се метна на коня и следван от двамата си помощници препусна напред.
Стигнаха без произшествия стените на Амара.
Високите дървени врати, обковани с дебели ръждиви пирони, тъкмо се затваряха. Няколко войници, увили металните си шлемове с вълнени шалове, бутаха крилата в замръзналата кал, като не спираха да ругаят службата и лошото време.
Климент и помощниците му се промъкнаха покрай тях и показаха пълномощията си на дежурния чигат, който ги упъти къде на намерят градоначалника - боритаркана Баян.
Градът беше мрачен и пуст. Денят гаснеше бързо, улиците бяха безлюдни, покрай къщите имаше натрупани купчини мръсен сняг и боклуци, вятърът свиреше по ъглите. Някои от жителите, придърпали ниско качулките на плащовете си, бързо притичваха по хлъзгавите камъни, търсейки топлината на кръчмите или собствените си домове. Тук-там бяха запалени маслени фенери, които разпръскваха мъждива светлина в падащия сняг, разкривайки паянтовите фасади на къщите, закованите с летви прозорци и висящите крила на капаците.
- Мрачно място! - отбеляза Невестулката, докато се оглеждаше на седлото.
- Мрачно и студено! - съгласи се Климент и смушка коня си да върви по-бързо.
Боритарканът Баян ги прие в къщата си в центъра на града - масивна постройка от дялан камък, която използваше за дом и щаб едновременно. Пред вратата, търсейки завет от ледения вятър, стояха двама стражи. Зад гърбовете им във високи решетъчни кошове гореше огън, който не можеше да ги стопли. По коридорите вместо слуги сновяха войници, на стените, в опит да се прогони студът, бяха окачени тежки гоблени, подовете бяха застлани с дебели пътеки, по ъглите горяха мангали.
Въпреки това коридорите си оставаха студени, а припукващите факли с мъка отпъждаха мрака.
Боритарканът, нисък набит мъж на средна възраст с твърдо, напрегнато лице, дълги мустаци и светли очи, които гледаха подозрително, ги поведе към централното помещение - широка зала с разпалена камина и неочаквано изящна дървена маса, около която бяха наредени столове. В единия ъгъл на стаята върху поставки или направо на земята имаше струпани мечове, копия, щитове и стрели, в другия - свитъци пергамент и велен, натрупани около голям отворен сандък. Оглавници и стремена висяха закачени на пирони, прозорците бяха покрити с плътни зелени завеси, спускащи се до земята. Дъсченият под беше излъскан до блясък, а стените и таванът бяха чисти.
Вечерята се състоеше от солидно парче добре изпечено свинско месо в гъст сос, от което Баян им отряза големи порции, хляб, вино и сирене.