- Но все нещо се е чуло. Особено след смъртта на Докс и Севар!
- Както казах, само слухове. Говори се за демон, за зла сила, която наказва монасите. Нещо, изпълзяло кой знае откъде -Баян вдигна ръка, за да пресече въпросите. - Нима някой може да каже какво има на небето? Или под земята? Или между тях? Виждате колко лесно се сменят богове и вяра. Съвсем наскоро ние заменихме нашите. Дали не сбъркахме? Дали някой не се е разгневил на това, което направихме?
- И ти вярваш във всичко това?
- Вярвам на това, което виждат очите ми и чуват ушите ми! А това, което достига до тях, ми говори, че в манастира стават неща, които не могат да бъдат обяснени - тарканът замълча. - Ще ви кажа какво знам. Вие сами си правете изводите. - Баян отново напълни чашите на всички. - Както вече казах, тук животът е суров. Затова, когато Пацик ми писа за изчезнали пилета и котки, въобще не му обърнах внимание. Няма да крия, че писмата му предизвикваха у мен повече усмивка, отколкото съчувствие. След това срещнах един от конярите на „Свети Архангел Михаил“ на пазара. Познаваме се, той ми се пада племенник. Беше дошъл да огледа няколко мулета. Изглеждаше притеснен и някак блед. Попита ме дали не мога да му намеря работа в града, защото искал да напусне манастира. Това ме изненада. Всеки знае, че при монасите се живее добре. Имат достатъчно храна, поддържат чисто и плащат добре. Попитах го защо иска да се махне, а той ме дръпна настрана и ми каза, че в обителта стават странни неща, които го плашат. Засмях се и го попитах за изчезналите кокошки, котки и кучета ли говори, а той пребледня още повече и започна да шепти. „Не знаеш за какво става дума - каза ми. - Те съвсем не са изчезнали. Вече не. Започнахме да ги намираме. Кокошки с отрязани глави и разпорени кореми, котки и кучета с избодени очи и разхвърляни вътрешности. Някои разпънати на дървени кръстове, други на камъни, обезобразени, поругани и насечени, а кръвта им е изпита!“ Опитах се да му се присмея, да му кажа, че това са глупости и суеверия, но той продължи да настоява да му намеря нова работа. Каза ми, че ще се махне от това място, докато още е жив. Реших, че си измисля, че е станал жертва на слухове. Всеки знае колко суеверни са обикновените хора. Но започнах да следя по-внимателно докладите на Пацик. Няколко пъти дори сам му писах. Игуменът повече не се оплака за изчезнали животни, но срещаше трудности с част от слугите, които започнаха да напускат. Искаше да му намеря нови. Отначало беше лесно. Всеки иска да работи в манастир, особено богат като „Свети Архангел Михаил“. Но след това започна да става все по-трудно. Въпреки добрата храна и заплата. Понесе се мълва, че в манастира се е настанила зла сила - вампир, който пие кръвта на животните и скоро ще посегне и на човек.
- Хайде сега пък вампир! - опита се да се засмее писарят, но смехът му излезе на пресекулки.
Баян вдигна рамена.
- Казвам какво знам. Някои твърдяха, че е Божие наказание, други, че Тангра си отмъщава. Носеха се слухове за кървави ритуали, за същества, излезли от мрака, които се спотайват по ъглите, за демони, чудовища и дяволи. За щастие това бяха само приказки вечер по кръчмите над чаша добро вино сред шеги и закачки. Поне в началото беше така.
- И тогава убиха Докс? - попита Климент.
- Точно така! - отговори Баян и се намести на стола, сякаш му беше неудобен. - Тогава убиха брата на княза. Намериха го зад заключената му врата и нещо или някой му беше изпило кръвта!
Един от прозорците неочаквано се отвори с трясък, в залата нахлу леден въздух, който изду зелената завеса и накара пламъците на свещите да затреперят.
- Какво беше това? - извика Невестулката и скочи на крака, последван от Корсис, който извади меча си.
Боритарканът се приближи до прозореца, погледна през него, затвори капака, залости го добре и дръпна завесата.
- Нищо особено - каза той. - Просто течение.
Умълчани, седнаха отново на местата си. Месото беше изстинало, виното свърши, огънят в камината гаснеше.
- Убийството на Докс промени всичко - тихо каза Баян.
- Ако беше убийство. Както вече казах, намерили го в килията му, заключена отвътре. На лицето му бил изписан неимоверен ужас, вратът му бил пречупен. Кожата му била бяла и студена и това не било само защото бил мъртъв. На врата му се виждали две дълбоки дупки. Кръвта му била изпита! - Боритарканът помълча, замислено загледан в събеседниците си, преди да продължи отново. - Лично отидох в манастира. Този път не ставаше дума за кучета и котки, а за брата на княза. Все едно дали беше в немилост, или не. Видях го, преди да го погребат, и казвам ви, никога няма да го забравя... Виждал съм какво ли не на бойното поле, но това... - Баян надигна чашата си, а ръката му трепереше. - Докс беше едър човек и дори смъртта не го беше смалила. Главата му беше обръсната, а лицето му... лицето му беше сгърчено в ужасяваща гримаса! Чертите му бяха разкривени, сякаш вика, очите му бяха изскочили от орбитите, устата отворена, а от нея стърчаха зъбите му, сякаш се опитва да захапе някой. Кожата му беше бяла като ленено платно. А на врата му имаше две черни дълбоки дупки! - боритарканът потрепери отново. - Мислете каквото искате, но аз бях там и го видях с очите си! Нещо беше уплашило до смърт брата на княза. И беше изпило кръвта му! - Баян пресуши чашата си. - И не е само това. Има нещо в това място! Нещо лошо! Дотогава не вярвах на слуховете и клюките. Бях сигурен, че за всичко си има съвсем просто обяснение, а останалото идва от прекаленото въображение на ратаите и слугите. Но когато влязох в манастира... - тарканът поклати глава - ... не знам дали сте ходили там. „Свети Архангел Михаил“ се намира на нисък хълм, заобиколен е отвсякъде с дебели стени. Самият той е красива постройка с резбовани колони и покрив от оловни плочи. Църквата му е чудесна, нова и бяла с красиви рисунки на входа. Но въпреки това..., не знам как да го обясня. Става ти някак тягостно. Чувстваш се малък и незначителен сред дебелите стени. Душата ти става неспокойна. Но не е и това... Сякаш във въздуха витае нещо. Някаква скрита заплаха, която не можеш да определиш, но усещаш с кожата си. И онази стара кула, която стърчи над всичко като злокобен черен пръст...