- И ти залови ли ги? - попита Невестулката и се наведе напред над масата, за да чува по-добре.
- Какво можех да направя? - вдигна рамена Баян. - Не искам да преследвам хора заради вярата им, но съм войник, който изпълнява заповеди. Хванахме всички освен една от жените. Била е достатъчно умна веднага да избяга надалеч или се е укрила добре. Изведох голям отряд, с който прочистихме пътищата. В това отношение поне може да сте спокойни - по пътя за манастира няма да срещнете разбойници. Поне за известно време.
- Ами последователите на Тангра? Какво стана с тях?
- Пратих всички в Плиска, този път с усилена охрана, но въпреки това комитът не остана доволен - боритарканът допи виното си. - Всъщност не се тревожа за себе си. Не държа особено на поста, макар войниците да са ми като синове. Така и не се ожених. Все бях зает с нещо - гонех печенегите или куманите, или разбойници, или някой друг.
- Все още не е късно за това - подкачи го Невестулката, но военният поклати глава.
- Не съм устроен за семеен живот. А и не искам жена ми да остане вдовица. Все някога късметът ще ми изневери, а някой от походите ми ще се окаже последен...
Късно през нощта, докато чакаше сънят да дойде, Климент си мислеше за думите на Баян. Дали и той щеше да загине при някое от разследванията си? Многократно се беше измъквал на косъм от смъртта и кой знае, може би късметът му беше на свършване?
Писарят придърпа одеялото чак до носа си. Дали Ирина щеше да скърби за него? Ами малкият Йоан? Дали щеше да помни баща си?
Как му се искаше сега да е при тях, вместо в този далечен град в твърдото войнишко легло, завит с одеяло, което не може да го стопли.
Трябваше да прогони тези мисли. Всичко щеше да е наред, а след като приключеше в манастира, щеше да се върне у дома и никога повече да не позволи на Борис да го използва!
Успокоен от тази мисъл, Климент се обърна към стената и заспа.
Баян се оказа прав. По пътя до манастира не срещнаха никого. Боритарканът ги изпрати до портите на града, обясни им подробно как да стигнат до „Свети Архангел Михаил“, стисна ръцете на Климент и спътниците му и сърдечно им пожела успех в разследването.
- Ако имате нужда от помощ или каквото и да било друго, не се притеснявайте да ме известите - каза той и писарят му обеща да се възползва от предложението, ако се наложи.
След това пришпориха конете и поеха през снега.
Предишната нощ не беше валяло и пъртините, прекарани по-рано, личаха ясно. Придвижваха се бавно, защото пътят не беше добре утъпкан, конете се хлъзгаха на заледените участъци. Небето беше ниско и сиво, тъмни облаци се разстилаха до края на хоризонта, духаше пронизващ, неприятен вятър.
На близкия кръстопът намериха доказателство за действията на Баян срещу разбойниците. Четири почернели от студа трупа, облечени в дрипи и с накълвани от птиците лица, се полюшваха на скована набързо бесилка, а около тях подскачаха черни гарвани. Те се вдигнаха, като видяха конниците, но един от тях дълго летя след Климент и помощниците му, грачейки грозно в бялата пустош.
- Махай се, проклета птицо! - не се сдържа накрая Невестулката и замери гарвана с топка сняг, но той само замаха шумно с крила и продължи да ги следва.
- Чувал съм, че предвещават нещастие. Или предричат нечия смърт! - тихо измърмори Корсис, чието желание за приключения бе започнало да се изпарява, но никой не му отговори.
Стигнаха до манастира в късния следобед. Небето се беше схлупило още повече, започна да прехвърча сняг, конете трудно газеха в преспите.
Излязоха от малка горичка в подножието на широк, полегат хълм. От лявата му страна имаше долчинка, в която личаха затрупаните със сняг останки от някогашно селище.