Климент сви рамена.
- Борис иска убийствата да спрат и манастирът да се върне към задълженията си! - настоя той.
Пацик стисна юмруци и понечи да каже нещо, но думите му бяха заглушени от силни викове. Вбесен, игуменът се обърна към свитата си и махна с ръка.
- Идете и кажете на брат Герасим да спре да крещи така! - заповяда той. Сякаш няма друга работа!
Един от монасите се втурна през двора и след миг се върна с висок жилав мъж, облечен в изцапано расо.
- Съжалявам, владико! - преклони глава новодошлият. - Но едно от магаретата е изчезнало и трябва да го намерим, преди да е мръкнало съвсем, иначе ще измръзне във виелицата. Вече се стъмва, а и не виждам много добре. Затова го викам.
- Това е брат Герасим - с нежелание представи монаха Пацик. - Той е пастир и коняр едновременно. Грижи се за животните в манастира.
Климент кимна и се усмихна на притеснения монах. Лицето на Герасим беше тясно с голям нос и тежки устни, кафявите му очи бяха разположени близо едно до друго под дебели, рунтави вежди. Пръстите на монаха бяха едри и загрубели като на човек, който работи на полето, фигурата му изглеждаше жилава и яка под не особено чистото расо, по което имаше полепнала слама.
- Трябва веднага да намерим магарето! - не спираше да повтаря монахът. - Ако остане извън обора през нощта, ще измръзне, а сега няма откъде да намерим друго животно.
- Как може магаре да изчезне в манастир? - пророни Корсис, а Пацик го стрелна с гневен поглед.
- Събери останалите монаси! - разпореди той. - Вземи всички, които намериш! Кажи им, че аз съм заповядал така. Разпръснете се и намерете проклетото магаре, щом е толкова важно! Вие също се включете в издирването - нареди Пацик на монасите от свитата си. - А аз ще настаня гостите.
Игуменът ядно се врътна на пети и сърдито се понесе обратно, проправяйки си път във все по-гъсто падащия сняг.
Климент смигна на Корсис и Невестулката и тръгна след него.
Бяха стигнали до вратата на централната сграда, когато ужасяващ писък прониза въздуха. Висок, силен и тънък, той се промуши между падащите снежинки, изпълни за миг ушите на всички и вля страх в сърцата им. Някой викаше стръвно и диво, все едно вадят душата му с нажежени клещи и я мъкнат към Ада. Миг по-късно звукът рязко замлъкна, за да бъде заменен от боботещата врява на надигащи се викове и крясъци.
- Сега пък какво?! - ядосано извика Пацик, хвана с две ръце агнешкия си калпак и хукна през двора.
Климент и помощниците му го последваха. Пред тях в гъстата снежна пелена се мяркаха размазани черни силуети, тичащи към църквата.
Завиха покрай стената и навлязоха в гробището. Близо до един от гробовете се беше събрала група монаси и послушници, пулсираща като отворена рана. Неколцина се подпираха на стените на черквата, други, превити на две, повръщаха върху пухкавия сняг.
Пацик грубо разблъска насъбралите се и си проправи път. Игуменът силно извика, малко остана да изпусне жезъла си, отстъпи назад и започна да се кръсти.
Климент безцеремонно избута дебелия свещеник и пристъпи напред. Пред очите му се откри ужасяваща гледка.
Паднал ничком на земята, до един от гробовете лежеше дребен, слаб монах на средна възраст, с разперени встрани ръце. Тялото му приличаше на кръст, лицето му беше застинало в ужасна гримаса, от сгърчената му уста се стичаше слюнка. Вятърът рошеше русата му коса, пълнейки я заедно със затворените очи със снежинки и скреж.
Ужасът се намираше около него.
Захвърлено между гробовете, на земята лежеше изчезналото магаре. Коремът на животното беше разпран, червата му разпилени по земята, сърцето, бъбреците и черният дроб - изтръгнати и наредени около трупа като страшен, сатанински ореол. Снегът и каменните плочи бяха оплискани с кръв, черна и тежка, изпълнила въздуха с противна сладникава миризма.
Главата на животното беше грубо отрязана и поставена като подигравка на един от дървените кръстове. На врата й ясно личаха две дълбоки кървави дупки, сякаш лъв или друго хищно животно беше впивало зъбите си в посивялата плът.
Климент никога нямаше да забрави тази сцена. Проснатия в кървавия сняг монах. Схлупеното тъмно небе. Черните раса и бради на духовниците, развети от студения вятър. Бледото лице на Пацик. Кървавия труп на магарето, отрязаната му глава и черните дупки на врата й.
След като излезе от първоначалния шок, писарят приклекна до лежащия на земята мъж и разголи шията му. Вратът на монаха беше блед и потен въпреки студа, но кожата беше бяла и чиста, без следи от ухапване. Климент сложи пръст на голямата вена, усети учестения пулс и въздъхна облечено. Мъжът не беше мъртъв, а само припаднал.