- А какво става? - попита писарят и наклони глава към стареца. - Какво точно се случва, отче?
- Злото е изпълзяло от тъмната си дупка! - веднага отговори Атанас. - Сатаната е повел легиона си от демони, които са се настанили между тези стени. - Монахът разпери ръце. - Похот! Гняв! Чревоугодничество! Пиянство и разврат! Затова е наказан този манастир!
- Ти не знаеш какво говориш! - вбесен викна Пацик.
- Така ли? - държеше на своето йеромонахът. - Нима не пиете и не се тъпчете всяка вечер, като че ли идва краят на света?! Нима не пиеш сега?! Не казват ли светите отци, че „Няма нищо по-лошо от чревоугодието, нищо по-страшно от него, защото го прави душата плътска, то помрачава сърцето и не допуска да се съблюдават заповедите Божии“? Нима не си се вкопчил в този манастир като в своя собственост?! Нима не крещите и не се гневите като поданици на Лукавия?! Нима не влизат жени в килиите на монасите?!
- Това е клевета! - извика Пацик и се хвана за гърдите. Лицето му почервеня, кокалчетата на пръстите му станаха бели от напрежение.
- Каква жена? Кога е идвала? - попита Климент, но преди Атанас да му отговори, вратата се отвори и куп премръзнали монаси със зачервени, мрачни лица влязоха в столовата, тропайки с крака и пляскайки с ръце, опитвайки се да се стоплят, а очите им бяха пълни със страх.
- Не открихме нищо, владико! - Високият Герасим се доближи до Пацик, коленичи и целуна ръката му. - Съжалявам! Претърсихме целия двор, но не открихме нищо. Това, което е убило магарето, е изчезнало!
Игуменът недоволно кимна и махна с ръка, че монахът може да се оттегли. Герасим се изправи и седна между останалите братя. Двама послушници започнаха да пълнят чашите с вино, други се втурнаха към магерницата и скоро се върнаха, понесли тави с печено телешко и зеле, които поставиха върху масите. Под зоркия поглед на нисък набит монах с голям корем бяха донесени гърнета с туршия, зехтин, подправки, задушени в масло гъби, питки, пълнени с лук, цвекло със спанак и билки, подправен лют боб, дробчета в бяло вино и мащерка. Пред Пацик и гостите му поставиха специални блюда - скопен петел със сос и желирани змиорки.
- Тук наистина си похапват добре - промърмори Климент и вдигна глава да види какво прави йеромонахът, но Атанас беше изчезнал.
След като напълниха чиниите и чашите си, монасите се умълчаха, скупчени близо един до друг, вперили поглед в игумена. Залата, почти тъмна, осветявана само от огъня в камината и жарта на мангалите, сякаш внезапно се сви, опитвайки се да смачка уплашените братя.
Пацик поглади лицето си и се облегна на масата.
- Братя - каза той. - Тази вечер в нашата света обител се случи нещо, което може би ще накара мнозина от вас да се ужасят и изпитат смут в душите си. Но нека те не се отчайват и плашат! Това са изпитания, изпратени ни от нашия Бог Исус Христос, от които ще излезем още по-силни. - Монасите започнаха да се въртят боязливо на местата си, но игуменът продължи с още по-силен глас. - Това е изпитание, така както Господ е изпитвал Йов. Нека бъдем твърди във вярата си, нека вярваме в Спасителя, който умря заради нас на кръста, и никакво зло, било то малко или голямо, няма да ни застигне. Още повече че с Божията промисъл при нас с пристигнал Климент, изпратен от светлия ни княз, да разплете тази мистерия и сложи край на страховете ни!
Всички погледи се отправиха към писаря, който кимна леко и се усмихна. Някои го гледаха с плаха надежда, че може би ще успее да спре избуяващото зло, но в погледите на повечето се четеше съмнение, притворство и страх.
Въпреки това никой не каза нищо.
- А сега нека се нахраним! - Игуменът се изправи, а монасите го последваха.
- Благославяш ни, Господи, и ние опитваме от твоята благодат - започна един от братята. - На всички очите, Господи, се уповават на Тебе и Ти своевременно им даваш храна. Отваряш щедрата Си ръка и изпълваш с милост всичко живо. Благодарим Ти, Господи, за хляба, който си ни дал. Благодарим Ти за живота, който внасяш чрез него в нас. Нека бъдем чисти и устойчиви като житно зърно.
- Амин! - завършиха всички и седнаха.
Хранеха се в мълчание, докато един от послушниците четеше Светото Евангелие.
Единствено Пацик наруши това правило, каквото право имаше като игумен, и тихо представи на Климент братята един по един, като ги помоли да отговарят любезно.
До тях седеше Филимон - икономът на манастира. Той беше едър мъж с яки ръце и белези от шарка по лицето, който кимна отсечено на писаря и продължи съсредоточено да се храни. Компания му правеше нисък прегърбен монах с редки зъби и сламеноруса коса, който се оказа проигумен и заместник на Пацик - архидякон Лазар. Светлите му очи се стрелкаха от лицето на писаря към това на игумена, сякаш за да е сигурен, че това, което казва, има одобрението на Пацик.