Унесен в такива мисли и все още завит презглава, най-накрая Климент заспа.
Събуди се с усещането, че в стаята има някой. Отметна спареното одеяло и се огледа, но не видя нищо в мрака. Мангалът беше изгаснал, килията тънеше в мрак, гърбът му се беше схванал, силен вятър блъскаше капака на прозореца.
Писарят стана, бавно пристъпи до масата и зашари с ръка по нея. Напипа свещ, след това и огниво. Вдигна го да запали, когато тих звук го накара да замръзне. Нещо драскаше от външната страна на вратата. Звукът беше тих и бавен, но нямаше съмнение, че някой или нещо прокарва ноктите си по дъските.
Застинал с вдигнатото огниво в ръка, Климент се огледа в тъмнината и въпреки сковаващия студ тялото му се обля в пот.
Кой драскаше по вратата? Нима демонът, за който говореха монасите, беше дошъл пред килията му?
Драскането се усили, изтръгвайки писаря от вцепенението му, след което внезапно спря. С треперещи ръце Климент запали свещта, огледа килията и си отдъхна. Нямаше никой.
В този миг отвън се чуха стъпки - леки и провлачени, сякаш този, който пристъпя, е хром или ранен.
- Има ли някой там? - извика Климент, а гласът му отекна хрипливо и накъсано между каменните стени.
Отговор не последва, но стъпките внезапно заглъхнаха.
Писарят потръпна, пресегна се и взе меча си. Прекръсти се, извади над дрехите си кръста, който носеше, целуна го и го пусна на гърдите си. Дано му помогнеше. Наметна пелерината, омота въже около кръста си, за да не пречи на движенията му и бавно отвори вратата.
Коридорът беше пуст.
През един от прозорците влизаше лунен лъч, който караше въздуха да трепти и да се извива по ъглите като красиво зимно цвете. Носеше се някаква странна миризма. Миришеше на пръст, мръсотия, екскременти и още нещо, което не можеше да определи. По камъните на пода нямаше никакви следи освен няколко сламки стара слама. Който и да беше среднощният посетител, не бе оставил нищо след себе си.
Освен белезите по вратата.
На нивото на гърдите му, по дървото личаха дълбоки следи. Който и да бе драскал по вратата, го беше направил с дълги, остри нокти!
Климент пое дъх, стисна в едната си ръка запалената свещ, а в другата меча и бавно тръгна напред. Отнякъде го лъхна студ, който го обви като фуния и го накара да се загърне още по-плътно с наметалото си. Няколко снежинки прелетяха пред очите му и се стопиха в мрака.
Какво ставаше? Вътре в манастира не можеше да вали сняг!
Отговорът дойде след секунда.
В другия край на коридора зееше отворена външната врата, около която вятърът вече навяваше преспи.
Докато вървеше, писарят имаше чувството, че времето е спряло. Полумракът му се струваше гъст и плътен като масло, стените сякаш продължаваха безкрайно нагоре, внезапно стана съвсем тихо. Дори вихрушката, която беше бучала до преди секунда, утихна. Светът изглеждаше студен, назъбен и мъртъв.
Писарят внимателно продължи напред, когато неочаквано в тъмнината дочу звук. Отначало лек и тих, но след това все по-силен. Кап-кап-кап. Някъде нещо капеше.
Климент ясно си представи капките - големи и сочни, как се понасят към земята, замръзват във въздуха и се разбиват на хиляди парченца в камъните.
Звукът беше монотонен и натрапчив, изпълваше тихия коридор, бавно, но уверено и кой знае защо караше сърцето му да се свива от страх.
Най-накрая стигна до вратата. Снегът се белееше, докъдето му стигаше погледът, дърветата и покривите бяха затрупани, всичко бе застинало неподвижно в ледена прегръдка. Само на прага имаше малко, тъмно петно. То привлече вниманието на Климент, който спря да го разгледа. В този момент на главата му капна капка и той инстинктивно вдигна поглед.
Капката беше точно такава, каквато си я беше представял - тежка и плътна, с мирис на желязо. Тя падна върху челото му и се стече настрани.
Тъмна, страшна капка кръв.
Закачен на една греда над вратата се полюшваше обезобразеният труп на кокошка.
Шията на птицата висеше пречупена, в очите й имаше забити трески, коремът на кокошката беше разрязан и от дупката висяха вътрешностите й. От раните бавно се стичаше кръв, която се плъзгаше по изпочупените крила, събираше се на единия от краката на птицата в голяма черна капка и леко се отронваше към земята.
Климент извърна глава, падна на колена в снега до вратата и повърна. Свещта изгасна, съскайки в преспите, мечът му потъна дълбоко. Той вдигна шепа сняг и разтърка лицето си, глътна част от него, пое си няколко пъти дълбоко дъх, докато се успокои. Разрови снега, извади меча и се върна при обезобразената птица.