Който и да беше направил това, го беше извършил с хладнокръвна, бавна жестокост. Птицата беше методично накълцана, вратът й изглеждаше така, сякаш го е дъвкало гладно животно.
Климент се огледа за следи, но не видя нищо, което да му подскаже как кокошката е била провесена на гредата. Сякаш нещо бе долетяло от небето, бе кацнало над вратата, за да извърши кървавия си пир, след което се беше опитало да влезе в стаята на писаря.
Стисна по-силно меча си и огледа отново снега около вратата. Бял и пухкав, съвсем чист, без каквато и да е следа по него, той изпълни писаря с недоумение.
Къде бяха отпечатъците на това, което беше смутило съня му, драскайки по вратата? Къде беше изчезнал среднощният му посетител?
Той огледа отново смълчания двор - натежалите от сняг дървета, затрупаните постройки, белият покрив на църквата, високата кула с отворена врата, която чернееше като демонска паст.
Кой я беше отворил?
Там ли беше отишло чудовището?
Трябваше да провери. Може би в кулата щеше да намери пръчка, прът или нещо друго, с което да свали зловещата находка от гредата.
Писарят се загърна отново, стисна още по-здраво меча и тръгна през снега към смълчаната кула. Вятърът стенеше около него, докосваше го с ледената си целувка, ръцете и краката му замръзнаха, нервите му се опънаха до скъсване. Смълчан и пуст, дворът излъчваше някаква невидима сила, зло, което се впиваше в душата му и го караше да настръхва.
Вратата на кулата зееше отворена, водейки в малко преддверие, от което вдясно нагоре тръгваше спираловидна стълба. Климент тръгна покрай стената в другата посока и след няколко крачки стигна до ниша, в която нямаше нищо.
Мърморейки сърдито, той се върна обратно и пое нагоре по стълбата. По средата на пътя стигна до не много голяма заключена врата. Под дръжката й висеше масивен катинар, покрит с ръжда и плесен. Накъдето и да водеше вратата, никой не беше минавал през нея от дълго време.
Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-тясно и хлъзгаво ставаше стълбището. Личеше, че никой не е минавал оттук отдавна. Подхлъзна се няколко пъти, но успяваше да се хване за желязното перило на стената. Накрая завърза единия край на увитото около кръста си въже за перилото. Така дори и да паднеше, нямаше да се търкулне надолу по стълбището и да си с троши врата.
Най-накрая стигна до върха.
Стълбите го изведоха до тясна каменна площадка с разбит парапет и тежка, наклонена на една страна черна камбана. Писарят пристъпи внимателно по леда и се огледа. И тук нямаше никой.
Въпреки това изкачването си струваше. От върха на кулата се откриваше зашеметяваща гледка, която оголваше целия манастир и околностите му като на длан.
Едва сега Климент си даде сметка колко голям всъщност е „Свети Архангел Михаил“. Манастирът се простираше по целия хълм, стените му обграждаха множество постройки и затрупани от сняг градини. Обителта наистина приличаше повече на малък град, отколкото на църковно средище.
Зад стените, огряна от луната, се беше ширнала гора, а короните на дърветата се сливаха в огромно бяло море. Между тях минаваше малка долчинка, в която личаха очертанията на порутени къщи.
Докато оглеждаше развалините, Климент се изненада, че над една от най-отдалечените къщи като че ли се издига тънка струя дим. Присви очи, за да види по-добре, но луната се скри зад облак и всичко бе обгърнато от мрак.
Огледа още веднъж смълчаните силуети на сградите и внимавайки къде стъпва, за да не се подхлъзне на дебелия лед, тръгна обратно. Като се изключи зловещата находка над вратата, нощната му разходка не беше довела до нищо съществено.
Беше само на крачка от стълбището, все така внимателно пристъпящ, когато нечия черна сянка се стрелна във въздуха. От камбаната се разнесе глух звън и в следващия миг въздухът се изпълни с крила.
Ципести, мъхнати и завършващи с малки остри нокти, те пърхаха около лицето на писаря, оставяйки по него кървави резки. Ято прилепи се стрелна около Климент, завъртя се около главата му, блъсна се в гърдите му и го остави без дъх.
Писарят инстинктивно размаха ръце да прогони неочакваните нападатели, когато усети как опората под краката му поддава, как краката му се плъзгат по леда, а тялото му се откъсва от земята и полита назад. Показалата се отново луна се завъртя за миг пред очите му, камбаната се размина на косъм с главата му, стълбището неочаквано се оказа безкрайно далеч.
Климент протегна ръце в отчаян опит да се хване за нещо, но пръстите му се удряха в телата на прилепите и стискаха само празния въздух. Гърбът му се блъсна в част от изгнилия парапет, който се срути в снега и миг преди да полети след него, той увисна на въжето, което бе завързал за перилото на стълбите.