Всъщност истината беше, даде си сметка, докато бързо крачеше през двора Климент, че след нощните си преживявания искаше да отиде на място, което му е познато и където се чувства добре.
Брат Тихон яростно бъркаше в малко гърне с парче гладко дърво. Миниатюристът нямаше настроение. Колкото и да стриваше стъбла и листа от коприва, кори от млад дъб и други съставки, зеленият цвят не се получаваше толкова искрящ и наситен, колкото му се искаше.
Тихон остави гърнето и разсеяно се огледа. Дланите го боляха от силното натискане и бъркане, на едната беше избило червено петно. Макар да не признаваше пред никого, монахът знаеше, че не е достатъчно добър в приготвянето на боите. Буен и сприхав по характер, Тихон нямаше търпение да изучи всички тайни на майстора в Сиена, при когото беше чиракувал. Стоя при него цели три години и разбра не малко. Но маестро Роберто Бенчини криеше добре тайните си и нямаше намерение да ги споделя лесно. А и непрекъснатите скандали с вино и жени, в които се забъркваше Тихон, не бяха по сърцето на стария художник. Той предпочиташе другия си чирак Винченцо - пухкав италианец от Верона, който непрекъснато вървеше като куче след художника и не спираше да го ласкае.
Всичко завърши по възможно най-лошия начин. Една вечер пияният Тихон, на когото бяха омръзнали непрестанните подмятания на Винченцо, влезе в стаята му, издърпа го от леглото и започна да го налага. Наложи се лично маестрото да разтървава двамата си ученици, а Тихон да бяга набързо през нощта. Преди това се опита да вземе от стаята на учителя си книгата му с рецепти, но беше заловен на местопрестъплението. Спаси го единствено добрата душа на художника, който реши, че прогонването на калпавия ученик е достатъчно наказание за проявите му. На тръгване Тихон все пак успя да вземе някои от записките си и да удари по носа Винченцо, който го наблюдаваше победоносно.
След това скита дълго. Добрите миниатюристи се търсеха, а Тихон имаше уверена ръка и усет към детайлите. Неговите демони и ангели наистина предизвикваха възхищение, но неумението му с боите си казваше думата. Венецианците, римляните, тосканците, да не говорим за надутите гърци в Константинопол, не искаха да плащат отделно за бои. Те бяха на мнение, че щом са наели художник, това е негова грижа.
Накрая Тихон се прибра в родното си място - малко село близо до Плиска само за да научи, че майка му е умряла, а баща му е пропил целия имот, след което се удавил.
Тогава късметът му проработи отново. Борис се покръсти и изведнъж професията му стана търсена. За да си придаде повече тежест, Тихон се подстрига за монах и нещата тръгнаха прекрасно. Обикаляше новооснованите манастири и предлагаше услугите си. Можеше да изрисува фреска, цяла стена, икона или книга. Зависи кой за какво плаща.
Постепенно започна да се прочува и един ден го потърси Пацик. Дебелият славянин му предложи да оглави зографската школа на княза и Тихон, без да се замисля, прие. Работата беше много и изморителна, но заплащането - добро, а и най-после можеше да престане да скита и да се установи. „Свети Архангел Михаил“ се превърна за него в дом, какъвто не бе имал, дом, където се чувстваше уютно и добре.
Тихон въздъхна и разтри натъртената си длан. Проповедта на Захарий го беше развълнувала. Ако имаше нещо, за което да съжалява, това бе, че, след като стана монах, трябваше да се държи по-далеч от виното и жените. Хайде с виното правилата не бяха толкова строги, но с жените... Дали вършеше смъртен грях, като продължаваше да мисли и копнее за тях?
Нощем често не можеше да заспи и си припомняше старите си подвизи. Тихон беше красив мъж, с гъста черна коса, матова кожа и сини очи и жените го харесваха. Загледан в тъмното, той си спомняше пищните тосканки, константинополските матрони, които се правеха на скромни и свенливи, но бяха като тигрици в леглото или дори прислужничките в кръчмата до родното му село, които винаги бяха готови да се повъргалят с него в сеното.
Съмнения измъчваха Тихон. Нима вярата му не беше достатъчно силна, та не успяваше да се противопостави на изкушенията? Той искрено вярваше в Исус, но не можеше да забрави жените. Чувстваше се разкъсван между тези две свои страсти, които го изгаряха. Искаше му се да поговори с някой за това, но не знаеше към кого да се обърне. Повечето братя бяха млади като него и едва ли можеха да му дадат добър съвет, а не можеше да си представи да сподели подобно нещо с Пацик. Дали и останалите имаха подобни съмнения?
Миниатюристът вдигна глава и изгледа двамата преписвачи. Както обикновено, Агапий и Неофит стояха съвсем близо един до друг, почти допрели главите си, хилеха се, а устните им непрестанно се движеха. Дали си говореха или повтаряха текста, който преписват? Тихон не знаеше. Искаше му се да е като тях, да не се съмнява във вярата си и в това което прави. Захарий беше прав! Жените наистина носеха поквара, а той не се оказа достатъчно силен, за да им устои.