- Да, да - шепнешком каза и Тихон. - Тези, които са чували за Смеещата се, я рисуват с дълга черна коса, цялата в пера, с остри птичи нокти, от които капе кръв, свирепи червени очи като на бухал и черни крила на гърба. Тя е жестока, промъква се като котка и е готова да разкъса всеки с острите си зъби или, ако предпочете, да го съблазни, превръщайки се в красива гола девойка, която се крие само с косите си. Рисувал съм я веднъж и повече не искам да го правя - миниатюристът потрепери. - Ако тя се навърта наоколо, Господ да ни е на помощ.
- Къде си я рисувал? - попита Климент. - Не знаех, че в Светото писание има подобни неща.
- Не там - отговори вместо Тихон Агапий. - Преписвахме един сборник с притчи и сказания. В него имаше един кратък текст без автор, който се казваше „Отблъскване на мръсната и нечестива Гилу“. Разказваше се за жена на име Мелитини, живяла по времето на император Траян. Според текста Мелитини родила шест деца, но и шестте й били взети от Гилу. Накрая, когато забременяла за седми път, за да се предпази, тя се заключила във висока кула, където не пускала никого. Там щяла да роди и да гледа детето си, докато стане достатъчно голямо, та Смеещата се да не може да го вземе. Един ден, малко след като била родила, дошли да я посетят братята й, един от които бил свети Сисиний. Мелитини не искала да ги пуска, защото я било страх с тях да не влезе и Гилу, но те дълго я молели, че искат да видят племенника си и накрая успели да я убедят. Тогава Гилу се превърнала в муха, скрила се в опашката на един от конете, влязла в кулата с братята на Мелитини и, когато настанала нощта и всички заспали, излязла и убила детето - Агапий се огледа и разтърка врата си. - Изпила му кръвта, след което го погълнала. На другия ден, като видяла, че детето й го няма, Мелитини започнала да си скубе косите, да стене и да плаче. Трогнат от страданията й, свети Сисиний коленичил и започнал да се моли горещо на Господ. Накрая при него дошъл светъл ангел, който му казал, че трябва да отиде в Ливан, където ще хване злия дух, изял децата на сестра му. Така и станало. Сисиний и братята му отишли в Ливан, където след дълги мъки и преследване успели да заловят Гилу. Светецът й дал да пие мляко и тя повърнала всичките седем деца на сестра му цели-целенички и съвсем живи!
- И какво станало с нея? - Корсис се беше привел напред към разказвача и също шепнеше. - Убили ли са я?
Агапий поклати глава.
- Не! Задоволили се с това да имат контрол над нея. Докато светецът я държал с молитвата си и Гилу била цялата в пламъци, я накарали да им каже всичките си тайни имена, които били дванайсет и половина и които им давали власт над нея.
- Имената пишеше ли ги в притчата? - попита Корсис.
- Пишеше ги! - отговори монахът. - Точно това беше смисълът й. Хората да ги знаят и с тях да се борят с този страшен демон.
- Помниш ли ги? - извика Невестулката, но веднага притисна устата си с длани и тихо добави. - Знаеш ли имената?
Агапий кимна. Монахът се огледа отново, все едно се страхуваше от нещо, след което започна бързо да изрежда:
- Освен Гилу, тя се казва още Аморфу - Безформената, Авизу, Кархус - Картагенката, Вриани, Варделус, Египтиани - Египтянката, Харханистреа - Смеещата се, Варна, Адикия - Несправедливата, Мийя - Мухата. Едно име не се казва, а половинката е Петомени - Летящата.
- И сега това нещо е тук? - Невестулката се сгуши в ризата си и подръпна края на яката си все едно му е студено. - Пуснато е на свобода да избива?
- Това, че е едното име не е известно, значи ли, че нямаме власт над нея? - попита Корсис.
- Не знам - уморено отговори Агапий. - Предполагам, че да.
- Господи, помилуй! Господи, помилуй!
Някой викаше с пълно гърло между рафтовете на библиотеката. Всички подскочиха, един от послушниците събори мастилницата си, която се разля на пода.
- Господи, помилуй! Господи, помилуй! - продължаваше гласът, който премина в хлип.
Климент, последван от помощниците си и монасите, хукна към мястото, откъдето се носеха виковете.
Между два шкафа, пълни с книги и преписи, коленичил на земята, клатещ главата си, от устата на която се точеше слюнка, Йосиф се клатеше неудържимо напред-назад.
- Господи, помилуй! - шепнеше клетникът, свит като какавида.
- Ах ти, негоднико! - Велизар вдигна пръчката си, бледото му лице беше сгърчено от яд. - Какво си се разпищял така! Изкара акъла на всички! Нали ти казах да се махаш от тук!