- Чакай малко! - писарят пристъпи напред, хвана Йосиф през раменете и се опита да го успокои. - Какво те уплаши толкова, братко?
Слабоумният вдигна очи, пълни с болка и страх, и погледна писаря.
- Чух ви за какво говорите - тихо каза той. - За злата Гилу. За това как скита в мрака, скрита само с косите си и причаква хората и яде плътта им. Аз я видях! Няколко пъти я срещнах на двора! След себе си винаги оставяше пера.
7
Писарят заведе треперещия Йосиф в магерницата. Вътре беше топло, от врящите казани се вдигаше пара, носеше се миризма на готвено и подправки. Монаси със зачервени лица и запретнати ръкави кълцаха моркови, лук и изсушен магданоз и бъркаха с дълги черпаци във врящите тенджери. Други режеха месо, отделяха тлъстините и ги хвърляха в гърнета, където по-късно да ги разтопят. Няколко послушници с полепнало по носовете и бузите брашно месеха хлябове, смееха се и се закачаха под неодобрителния поглед на магерника Беримир, който току им подвикваше, докато приготвяше тава с риба и подправки.
Климент настани Йосиф на топло близо до фурните и му даде чаша мляко с мед. Расофорът не преставаше да повтаря „Господи, помилуй!“ и да се кръсти, но постепенно се успокои и отпусна.
Писарят седна до него и хвана слабата му трепереща ръка. Самият той не знаеше какво да мисли. Думите на преписвачите за вампир в женски образ, който напада от засада, разкъсва вътрешностите и пие кръвта на жертвите си, го бяха смутили. Трудно му беше да го повярва. Никога по-рано не беше чувал за Гилу и злата й сила. Жените толкова ли ужасни можеха да бъдат? Или изглеждаха такива само в умовете на тези, които искаха да стоварят върху тях собствените си страхове?
Това насочи мислите му в нова посока. Какво ли правеше Ирина? Дали се оправяше с работата в стопанството? Ами войниците, които Борис обеща да прати, за да я пазят? Дали не я притесняваха с грубото си поведение?
Климент смутено се размърда на мястото си. Не трябваше да оставя жена си сама. Не трябваше да се оставя Борис да го придума да се включи в това разследване въпреки заплахите, които отказът му криеше.
Сега Ирина трябваше да се справи без него. Можеше да разчита само на любимата на Корсис Ава, която да й прави компания и да я защити, ако се наложи. Климент се усмихна при мисълта как някой войник се опитва да закача любимата на Корсис. Обикновено такъв несретник се отдалечаваше с разбит нос или насинено око, без дори да разбира какво точно му се е случило. Да, Ава добре щеше да се грижи за Ирина. С Корсис бяха решили да се оженят в началото на лятото. Сега двете жени сигурно се забавляваха, като планираха сватбеното тържество, какви тоалети ще си ушият, кого ще поканят и каква храна ще приготвят.
Климент си ги представи - жилавата като върбова клонка Ава с дълга вълниста коса, бяло лице и искрящи очи. До нея Ирина, сведена над бродерията си, черната коса гали мургавата й кожа, гърдите й едва се очертават под дебелата зимна дреха, а на красивото й лице се разлива широка усмивка. На леглото до нея пълзи малкият Йоан, който с всеки изминал ден става все по-голям...
- За какво си мислиш? - гласът на Йосиф стресна писаря и го извади от унеса му. - Изглеждаш така, сякаш те е споходил ангел небесен.
- Мислех за семейството си. За жена ми и сина ми.
Монахът се усмихна.
- Сигурно много ги обичаш?
Климент кимна и също се усмихна.
- Те са моите душа и сърце. Те осмислят живота ми! Те са всеки мой дъх, те... - той спря и махна с ръка. - Няма значение.
- Някога и аз имах семейство - каза Йосиф и очите му се замъглиха. - Не ги помня много добре, но съм сигурен, че също много съм ги обичал. Живеехме в малко село в планината. Един ден ни нападнаха. Огромни мъже с дълги бради и черни коси, лицата им бяха боядисани. Мисля, че трябва да са били великани - слабоумният кимна сам на себе си. - Бяха много високи за обикновени хора. С дълги ръце, в които стискаха мечове, брадви и боздугани, грамадни крака, обути в железни ботуши. Избиха всички, а къщите подпалиха. После лисиците изядоха труповете!
- Лисици?
- Лисици! Имаха дълги носове и остри зъби, великаните ги водеха като кучета! Козината им беше като огън! Мен не ме откриха, бях се скрил под купчина дърва. Пропълзях под тях, гледах как селото гори, близките ми умират и безшумно плачех. Нагълтах се с дим и съм припаднал. За добро или за лошо не умрях, дори лисиците не ме подушиха. Но оттогава казват, че главата не винаги ме слуша. Непохватен съм, често изпускам това-онова, братята се ядосват и ме хокат. Не им се сърдя - Йосиф се усмихна примирено. - Дълго обикалях. Скитах къде ли не, просих, крадях, работих, каквото ми падне. Преди няколко години дори участвах в градежа на голямата базилика в Плиска - гордо отбеляза той. - Но накрая имах щастието да намеря това място и Бог. Игуменът ме прие, даде ми расо и ме допуска до службите, макар още да не съм истински монах. Но съм благодарен, че мога да служа и се моля на Бога. Той замени убитите ми родители. Виж! - разгърна той дрехите си. - Имам кръст! Еремия ми го даде! Много е добър. Обичам кръстовете! Имам няколко - той извади сковани накриво парчета дърво. - Дори и това! - слабоумният вдигна ботушите си и показа подметките им, на които имаше грубо изрязани кръстове. - Вечер, когато не мога да заспя, когато ми е много тъжно или някой ме е обидил несправедливо, държа кръста и се моля, а майка ми слиза от небето като ангел, цялата окъпана в светлина. В такива моменти се чувствам щастлив!