- Намериха ли великаните? - неуверено попита Климент. - И лисиците.
Йосиф вдигна рамена.
- Едно, две, три - почна да брои той, след което се обърна и лицето му се сгърчи. - Кой се интересува от няколко заклани селяни? Боритарканът едва ли е разбрал за случилото се. След години се опитах сам да ги намеря. Мислех, че ако ги открия и накажа, ще възстановя справедливостта. Така е честно, нали? Исках да ги накарам да страдат така, както страдах и аз. Знаеш ли - очите на слабоумния проблеснаха за миг, - всеки си има слабо място. Дори и най-закоравелият разбойник. Дори демоните, великаните и лисиците. Всеки има в душата си струна, която, ако дръпнеш по-силно, ще се скъса и ще го съсипе завинаги! Важното е да знаеш коя е тя и кога да я дръпнеш - расофорът се ухили грозно, зъбите му щръкнаха като на животно. - Представях си как намирам тези, които съсипаха живота ми, и ги измъчвам един по един. Желанието ме опияняваше. Да си отмъстя! Мислех, че няма нищо по-сладко от това - Йосиф завъртя очи. - Знам, тези мисли не са за Божи служител. Но аз ги оставих пред вратата на манастира и никога повече не се върнах към тях. Чуждата смърт нямаше да върне семейството ми.
- Съжалявам за това, което си преживял - потупа го по рамото Климент. - Семейството наистина е важно. Когато съм с моето, когато съм с Ирина и Йоан, нищо друго няма значение.
- Завиждам ти! - очите на Йосиф този път гледаха съвсем нормално. - Имаш хора, които да обичаш и за които да се грижиш. Но аз имам Бог! - слабоумният допи млякото. - Ти си добър човек. Спаси ме от пръчката на Велизар. Искам да съм ти приятел. Аз нямам много приятели.
- Разбира се - сериозно кимна Климент. - Ще бъдем приятели! Но ако искаш да ми помогнеш, разкажи ми какво се случи вчера на гробището. Не бързай! - вдигна ръка той, преди събеседникът му да заговори. - Спомни си и най-малките подробности, дори неща, които може да ти се струват глупави или незначителни.
Расофорът кимна с глава, стисна очи и набръчка чело.
- Беше ми студено - започна той - и валеше силен сняг. Снежинките падаха по лицето ми и ме мокреха. Тап, тап, тап - сякаш паяк ходеше по кожата ми с малките си ледени крачета - той потрепера. - Беше неприятно. От едната ми страна вървеше Игнатий, от другата Герасим. Бяха като черни силуети, не се виждаха добре. Внимавах къде стъпвам, за да не се подхлъзна. Не искам да падна на леда и да се ударя лошо. Кой ще се грижи за мен, ако си строша крака? Затова си гледах в краката. Гледах внимателно и видях в снега... - монахът замълча и вдигна вежди, сякаш учуден от собствения си спомен - ... видях лъжица!
- Лъжица ли?
- Да, лъжица - Йосиф доволно плесна с ръце. - Сега се сещам ясно - беше дървена и с дълга дръжка. Стърчеше наполовина от снега между няколко сухи сламки. Беше точно пред черквата. Ха! - извика той и посочи дървена лъжица с дълга дръжка, забравена на една от масите. - Ето като онази! Помислих, че брат Беримир я е изпуснал. Или някой от послушниците, които му помагат. Някои са ужасно гадни, подиграват ми се и ме замерят с остатъци от храна. Те непрекъснато разнасят напред-назад гърнета, тави, тенджери, чинии и всякакви други неща. Нищо чудно някоя от лъжиците да бе паднала, без да забележат.
Писарят прехапа устни. Не знаеше какво да каже.
- След това... - запъна се Йосиф - завих покрай църквата и стигнах до гробището. Нещо се чернееше на един от кръстовете. Не се виждаше ясно заради виелицата. Отначало помислих, че е някой от братята, извиках, но никой не ми отговори. А когато приближих... - монахът захлупи лицето си с ръце.
- Спокойно! - сложи ръка на гърба му Климент. - Всичко това е минало.
- Не мога да забравя главата на магарето - с треперещ глас отговори монахът. - Озъбената му муцуна все едно ми се хили. Очите му бяха мътни като на рибите, които чистя, но съм сигурен, че ме виждаше. И тази кръв... И миризмата... На пръст и смърт... Прилоша ми и паднах. Може да съм си ударил главата. Не помня. Виж! Тук отляво - посочи той - ме боли и имам синина. Събудих се в лечебницата, а Еремия ми даде да пия сок, от който заспах...