Климент кимна неопределено и продължи да оглежда. Побутна легена, провери съдържанието на каната, огледа вратата и кожените й панти, отвори раклата, но освен валма прах не намери нищо друго.
- Къде са нещата на Докс?
- Прибрах ги - нацупено отговори монахът. - Но нямаше кой знае какво. Няколко ката бельо, две раса, колан и плетена шапка. Струва ми се, че това беше всичко.
- Е, все пак искам да ги видя. Нямаме повече работа тук - обяви писарят и двамата излязоха в каменния коридор.
Вещите на Докс бяха такива, каквито ги описа Филимон. Климент ги огледа една по една, но не намери нищо, което да му подскаже защо е бил убит братът на княза.
Небето се беше схлупило още по-ниско, сивите облаци, тежки като оловни капаци, заплашваха да смажат земята, вятърът злобно виеше по ъглите. Всеки момент снегът щеше отново да завали, но засега въздухът бе чист, макар и леденостуден.
Климент придърпа наметалото си по-плътно около тялото и уверено закрачи в снега. Имаше намерение обстойно да огледа двора на манастира и да си представи ясно кое къде се намира, на какво разстояние, колко време трябва за придвижването от едно място до друго.
Разговорът със слабоумния монах не му излизаше от главата. Дали Йосиф наистина беше видял жена в двора, или тя беше плод на фантазиите му? Старият йеромонах също твърдеше, че в светата обител влизат жени - нещо, което толкова раздразни Пацик. Реакцията на игумена беше разбираема - на него едва ли му беше приятно княжеският пратеник да мисли, че не управлява достатъчно добре поверения му манастир. Но ако Йосиф беше прав и в манастира наистина влизаха жени, нещата можеха да се окажат съвсем различни.
Криещ се от вятъра, Климент обходи целия двор надлъж и шир. Мина покрай църквата, спря се на гробището, обиколи работилниците, централното здание, градините, конюшните и оборите. Небето се смрачи още повече, започна да прехвърча сняг. Накрая стигна до старата кула, която за малко не стана причина за смъртта му. Желаейки да забрави страховете си, той спря и скептично огледа постройката. Нима само преди няколко часа щеше да умре на върха й?
Климент доближи отворената врата и подтикван от любопитство и желание да види мястото, където за малко не бе загинал, влезе вътре. Стълбите му се видяха мрачни и стръмни, от твърд черен камък, покрити с лед и скреж. Покарай тях минаваше потъмнял от времето парапет, счупен на места, стърчащ като зъби в мрака.
Страхът внезапно се завърна, прониза го като нож, кожата на ръцете му изтръпна, коремът му се преобърна, главата му се завъртя, мислите му внезапно се изпълниха с ужас. Искаше му се да се обърне и да побегне с всичка сила далеч от ужасното място, но вместо това опита да пребори внезапно обхваналата го паника, пристъпи напред, хвана се за перилото и дълбоко пое въздух.
Допирът на твърдото дърво го успокои. Страхът се притъпи, но остана там някъде - скрит под повърхността, готов отново да изскочи и да го стисне за гърлото.
„Това е само една обикновена стара кула“ - каза си писарят. - „Постройка от камъни, хоросан и дърво. Няма нищо, което да ме заплашва, в нея. Страхът ми е реакция на това, което се случи през нощта.“
Доволен, че е намерил логично обяснение на станалото, той бавно тръгна нагоре по стълбата. Въпреки това страхът остана, свит като огнено слънце точно под пъпа му, слънце, което пускаше тънките си лъчи из цялото му тяло.
Изкачи се бавно до върха, като внимаваше да не се подхлъзне. По средата на стълбите отново подмина заключената врата. Спря пред нея, разклати тежкия ръждясал катинар, но той не помръдна. Опита се да погледне през някой процеп, но вратата така добре лягаше върху каменната стена, че не можа да види нищо.
Вятърът на върха за малко да го изненада. Силен и студен, той духаше сякаш от всички страни едновременно и на писаря му се наложи да приклекне и да се хване за една от подпорите на камбаната, за да се удържи. В камбаната, вместо език, кротко спяха ято прилепи. Това обясняваше какво се бе случило през нощта. Явно по някакъв начин ги беше раздразнил, а те в лудешкия си полет за малко не станаха причина за смъртта му.
Усети как си отдъхва, а част от напрежението се свлича от рамената му. За станалото имаше обяснение, точно както беше предполагал - просто и смислено, без в него да е намесена зла сила.
Огледа заледените камъни, намери следи от стъпките си в замръзналия сняг, ясно личеше къде се е хлъзнал след атаката на прилепите. Внимателно се надвеси над перилата и погледна надолу - пред него се беше ширнал целият манастир. Наблизо беше мястото, където бе намерен Севар, вляво се виждаше магерницата, вдясно оборът и няколко други постройки. Съборната църква се падаше почти пред него, килиите зад гърба му. Климент погледна още веднъж през парапета и въздъхна. Нямаше и капка съмнение - щеше да е мъртъв, ако не се беше вързал през нощта и беше паднал.