Придържайки се с ръка за парапета и внимателно местейки крака по заледения под, той тръгна обратно. Не бързаше за никъде. А и един инцидент му беше повече от достатъчен. Нямаше да рискува отново на върха на тази кула, която го плашеше и за малко не стана причина за смъртта му.
Снегът се беше усилил, валеше плътно на талази, а вятърът го подемаше, завихряше и хвърляше в очите му. Като изгубени души, бързащи да се скрият на завет, между неясните очертания на сградите притичваха послушници и монаси.
Климент наведе глава срещу вятъра, придърпа качулката си по-плътно, за да се предпази от снега и закрачи към главната сграда. Искаше да обмисли това, което беше научил.
Наближи гробището и за по-пряко тръгна направо между кръстовете. Докато вървеше, нещо привлече вниманието му. Носени от вятъра, във въздуха се въртяха малки черни петна. Други се събираха около каменните основи на гробовете или прехвърчаха между тях.
Заинтригуван, Климент приближи, приклекна и по тялото му пролазиха тръпки. В краката му, трептяща на вятъра, имаше малка купчинка черни, лъскави пера.
8
Силен порив на вятъра духна перата, поде ги във въздуха и ги отнесе. В същия миг се разнесе драскане, същото, каквото Климент беше чул през нощта, което надвиваше дори воя на виелицата.
Все така приклекнал, писарят посегна да извади меча си, но той не беше на мястото си. Когато излизаше по-рано сутринта, не предполагаше, че ще има нужда от оръжие.
Проклинайки глупостта си, Климент се сниши зад близкия кръст и се опита да различи нещо в бялата пелена. Зад един от гробовете се надигна черна сянка, тъмни крила се устремиха към небето.
- Ела тук, добиче проклето!
Гласът на брат Герасим прозвуча неочаквано близо и миг по-късно монахът изплува през снежната завеса, теглейки след себе си инатящо се кафяво теле.
- Да измръзнеш ли искаш бе, говедо! - не спираше да нарежда той. - Не виждаш ли каква виелица е, какво си се запънало като магаре на мост?!
Монахът видя приклекналия Климент, спря учуден на място и присви очи.
- Ти пък какво дебнеш тук? - попита той, а погледът му бързо се стрелна на всички посоки.
Писарят стана, изтупа дрехите си от снега и без да отговаря на въпроса помогна на монаха да отведе телето в обора.
Вътре беше топло и уютно.
Миришеше на кожа, спарена слама, животински изпражнения, кръв и дим, но въпреки това помещението се видя на писаря светло и сигурно.
По стените висяха оглавници, юзди, седла и подкови, между тях бяха подпрени дървени гребла и лопати, по ъглите имаше купчини слама и стари кофи.
В задната част на помещението се намираше конюшнята, вляво и вдясно бяха настанени кравите, които обърнаха големите си очи към новодошлия, бавно преживяйки.
Атмосферата му напомняше за собствения му обор, който бе оставил далеч отвъд реката. Споменът за дома изпълни с печал и без това натежалото сърце на писаря и го накара за сетен път да съжали, че се е заел с поставената от Борис задача. Вместо да е тук, можеше да е в своята конюшня, а жена му и синът му да го чакат съвсем наблизо, можеше...
- Какво искаш? - грубо го изтръгна от мислите му Герасим. Монахът стоеше прав в една от клетките, беше завързал телето, което невъзмутимо дъвчеше сено от наръча пред него. Монахът влезе при близкия кон и вдигна крака му, за да огледа подковата. - Зает съм, нямам време да се занимавам със сплетни и клюки. Животните трябва да се подковат, пироните понякога падат от студа. Добре че мога да се справя и сам с това, баща ми ме научи! Нямаше друг ковач като него! - Той плю на земята. - След това трябва и да се изкарват, за да се поразтъпчат. Ако стоят много на едно място, може да се разболеят.
- Не те ли е страх, че нещо може да те срещне във виелицата? Не те ли е страх след всички тези убийства?
Високият монах се засмя и потупа расото си с мазолестите си ръце.
- Не вярвам в демони! Но и да има, нека ми дойдат! Ще ги посрещна с това! - той повдигна дрехата си, под която се видя дръжката на кинжал.
- Мислиш ли, че ще ти помогне? Севар също е бил въоръжен - отговори му писарят.
Герасим не каза нищо, само поклати глава и започна да разпределя храната на животните.
- Разкажи ми какво знаеш за убийствата! - настоя Климент. - Ти се грижиш за животните, би трябвало пръв да си забелязал изчезването им. Нещо не ти ли направи впечатление?