Конярят махна с ръка.
- Какво очакваш да ти кажа?! Да, имаше изчезнали животни. За всичко съм докладвал на игумена. Видя манастира - голям е, не мога да следя всичко непрекъснато. Ако някой иска да открадне кокошка или гъска, може да го направи спокойно. Отначало мислехме, че са селяни или ратаи, но след това се оказа, че грешим...
- Би трябвало да си по-развълнуван от смъртта на стоката си! Или не те интересува особено.
Герасим се обърна и заплашително стисна вилата, с която разхвърляше сламата.
- Ти какво, обвиняваш ли ме?
- Не обвинявам никого. Засега! Просто изтъквам фактите.
Впил поглед в писаря, монахът пристъпи напред, но спря, сякаш се колебаеше какво да направи.
- Какво ли знаеш за животните пък ти!? - каза накрая той и ядно хвърли вилата встрани. - Господар от града, който не е помирисвал обор!
- Бъркаш! - студено му отговори Климент. - Може да ти изглеждам градски човек, но от няколко години съм земеделец. Живея в имение до Филипополис и точно преди Борис да ме прати в преславния ви манастир израждах теле! Така че знам достатъчно за животните, за да мога да различа кога някой го е грижа за тях и кога не!
Герасим откачи от стената един оглавник, седна на дървено столче и започна да го поправя. Конярят присви очи, лицето му се осея с дребни бръчици.
- Питаш ме за убитите животни? - той стисна ядно коравите си ръце. - Едно ще ти кажа: Ако ми падне този, който им причинява това, демон или не, човек или не, ще проклина мига, в който се е родил! Може и да съм монах, но и Божието милосърдие има граници! Разбирам да убиеш, защото си гладен, защото няма какво да ядеш. Но да убиеш по този начин... Отдавна гледам животни. И мога да ти кажа, че в някои отношения са много по-добри от хората. Не искат нищо друго освен малко любов, а в замяна са готови да ти дадат млякото, вълната, яйцата, дори месото си! Няма да те предадат, няма да те излъжат, няма да ти направят зло! Ти си княжески, важен човек, голяма работа. Казваш, че си израждал теле и разбираш от тези неща. Хубаво! Но тогава направи така, че този, който убива животните, да си получи заслуженото.
- И ти не можеш да ми помогнеш с нищо?
Монахът завъртя глава.
- Нощем не спя. Дебна и чакам. Залагам капани, поставям клопки. Слухтя като бухал. Непрекъснато съм нащрек. Нищо! Убиецът е много предпазлив! Не съм намерил дори следа от него.
- Може би защото не оставя следи - тихо каза Климент и си спомни разговора в скриптория и летящите демони. - Откъде си, братко?
- Роден съм в едно от селата до Средец. Често ходехме на пазар в града. Това има ли значение?
Климент вдигна рамена.
- Ами Докс и Севар? - попита той. - За тях какво знаеш?
- Нищо повече от това, което ти каза игуменът. Занимавам се с животните и това ми стига. Не си завирам носа, където не ми е работа. Гледах да стоя далеч от брата на княза. Не обичам големци. Пък и напоследък той прекарваше повечето време в библиотеката. Там също не обичам да ходя. Що се отнася до Севар, той умря прекалено бързо, за да мога да ти бъда полезен. Питай Агапий. Той го намери.
- Вече говорих с него. Но искам да знам какво мислят и останалите. Ще разпитам всички.
Герасим не отговори, а само вдигна рамена и продължи съсредоточено да оправя оглавника.
Преписвачът Агапий нахлупи ниско качулката си и огледа двора. Не се виждаше нищо. Вихрушката скриваше всичко от погледа, сградите се виждаха като неясни силуети.
Така беше още по-добре. Никой нямаше да му досажда с излишни въпроси.
Агапий бързо се огледа и се гмурна в снежната пелена. Щеше да докаже на останалите, че не е толкова лекомислен, за колкото го смятаха. Щеше да блесне и пред княжеския пратеник с ума и логиката си. Пък после кой знае - писарят можеше да спомене името му и пред самия Борис. Монахът беше чул, че владетелят има нужда от личен писар. Е, той с удоволствие щеше да поеме този пост.
Въпреки студа Агапий се засмя. Сам щеше да изкове бъдещето си! Нямаше по цял ден да се свива в скриптория, докато очите му изтекат и се наложи някой от послушниците да го води за ръка до клекалото на клозета.
Беше си спомнил нещо, което можеше да се окаже важно, макар сам да не беше още сигурен докъде точно ще го изведе. Едно знаеше - убийствата, които плашеха всички, не бяха такива, каквито изглеждаха.
Затова имаше среща с един от братята, с когото искаше да размени няколко думи.
Преписвачът се усмихна при мисълта колко лесно се беше съгласил той. Агапий беше избрал удобно място, където да не ги безпокоят. Една изоставена барака зад останалите сгради, съвсем до стената.