Въпреки това трябваше да внимава! Не искаше да го намерят с разбита глава и дупки на шията.
Агапий потрепери и бръкна под расото. Допирът до кокалената дръжка на дългия нож му подейства успокоително. Беше готов.
Преписвачът внимателно си проправи път между сградите, подмина ковачницата, зави покрай конюшните, плъзна се покрай стената и се озова пред бараката.
Вратата й зееше отворена, вътре беше тъмно. Агапий съжали, че не е взел фенер или факла, извади ножа и бавно пристъпи в мрака.
Нещо в задната част на бараката се размърда и той веднага застана нащрек. Нечий силует се очертаваше върху тъмната стена.
- Ти ли си, братко? - попита преписвачът и тръгна между нахвърляните на земята боклуци.
Очите му свикнаха с полумрака и когато наближи края на помещението, видя, че това което бе взел за човек, е нечие расо, окачено на стената.
- Хей! Има ли някой тук? - извика той и се обърна, усетил движение зад гърба си.
В следващия момент в главата му избухна неописуема болка, нещо тежко се стовари върху дясното му слепоочие.
Агапий изпусна ножа и се свлече със стон на земята. Последното, което усети, преди мракът да го обгърне завинаги, бе как два твърди като стомана зъба се впиват в гърлото му.
Снегът блъсна Климент в гърдите и напълни очите му, щом отвори вратата на конюшнята. Той заслони лице и бавно си запробива път през виелицата. Вдясно изникна неясен силует, носещ нещо на рамо, който също се движеше с труд през снега. Стори му се, че е Беримир и го извика по име, но вятърът отнесе думите му и след миг магерникът изчезна в снега.
„Сигурно е взел продукти от склада“ - каза си Климент и бързо се вмъкна в черквата.
Както бе казал на Герасим, имаше намерение да говори с всички главни монаси. Може би отнякъде щеше да излезе нещо, някой щеше да си спомни друго, което да го насочи в правилната посока.
Завари Игнатий да подрежда хора на втория етаж. Дългото лице на монаха, белезникавите му очи и тънкият остър нос, осеян с червени пъпки, рязко контрастираха с гарвановочерната му коса. Духовникът имаше лукав вид като на човек, който знае много неща, но няма да ги каже.
Така и се оказа.
Климент разпита водача на хора надълго и широко за смъртта на Докс и Севар, както и за обезобразените животни, опита се да разбере вярва ли в демони, но така и не научи нищо съществено. Монахът се придържаше стриктно към официалната версия и не искаше да се ангажира със собствено мнение. Единственият, за когото каза нещо по-различно, бе чигатът Севар.
- Дойде тук и започна да души, не спазваше никакво благоприличие. Пъхаше си носа навсякъде, все едно си е у дома и всичко му е позволено. Прекъсваше службата, за да задава въпроси, не се съобразяваше с никого, дори с игумена. Идва и при мен да ме разпитва за Докс. Казах му всичко, което знам, а той ме гледаше, подсмихваше се и клатеше глава, като че ли го лъжа. Въпросите му звучаха така, сякаш аз съм убил брата на княза. Все едно мога да минавам през стени и заключени врати! Крайно неприятна личност. Няма да си кривя душата - всички изпитахме облекчение, когато го намерихме със счупен врат.
Това беше всичко, което Игнатий имаше да казва. Монахът се извини, върна се при певците и скоро към тавана на църквата се понесе песен, чиста и свята, все едно излизаща не от гърлата на хора, а на ангели.
Климент поклати глава, разтърка ръце, за да се стопли и се зачуди как е възможно Бог да даде такъв глас на човек като Игнатий, който не вижда по-далеч от носа си.
Излезе от черквата и свърна към скриптория. Герасим беше казал, че преди да бъде убит, Докс е прекарвал много време в библиотеката. Интересно какво ли бе правил там братът на княза, който, преди да бъде затворен, се присмиваше на книжовниците и писарите. Трябваше да поговори за това с Велизар.
Завари преписвача Неофит и миниатюриста Тихон, които му кимнаха разсеяно, надвесени над масите си. Другият преписвач Агапий не се виждаше никъде. Нямаше го и библиотекарят Велизар.
Климент бавно тръгна между лавиците, докосвайки с върха на пръстите наредените по тях пергаменти, свитъци и подвързани книги. Гледаше преписващите послушници и се запита какво ли чака тези младежи от тук нататък. Навремето той също се бе потил над пергамента и внезапно си даде сметка какъв късмет беше извадил. Ако не беше покойният кавхан Дукум, днес можеше да седи прегърбен в някой скрипторий, да се взира с все по-късогледите си очи в пергамента пред себе си и да преписва сметки, каталози със стоки и военни отчети. Животът му щеше да се развие по съвсем друг начин, имаше да срещне Корсис и Невестулката, нямаше да срещне Ирина. Нямаше да има син, нито имение до Филипополис, нито...