Писарят потрепери и махна с ръка.
Сега не беше време за подобни мисли. Може би някой от младежите, които се трудеха над преписите, щяха да станат като него, дори да го надминат! Те имаха шанс, много по-добър от този на повечето си връстници, по-добър дори от този, който беше имал той. Борис предвиждаше за тях живот, който щеше да им даде много възможности, стига да имат желание да се възползват от тях. Книгите и проповедите им щяха да обиколят цялата страна, да стигнат до мнозина и да преобърнат живота им завинаги. Щяха да се превърнат в основата на нещо ново и велико, което да надживее и тях, и него, и княза.
Нещо, което да остане завинаги!
Климент поклати глава, внезапно осъзнал колко важно и голямо е това, което прави Борис и как ще промени, не!, как променя живота на поданиците си.
Зад една от етажерките неочаквано се появи Велизар, съсредоточено прелистващ някаква книга. Той се стресна, когато писарят го повика по име, подскочи и разроши с ръка къдравата си коса.
- Какво правиш тук? - попита библиотекарят. - Обикновено не пускам никой да влиза сам в библиотеката!
- Защо? Някаква тайна ли криеш?
- Какви тайни? - тросна се Велизар. - Не искам братята и послушниците да се мотаят между рафтовете. Вземат и разместват, каквото им падне, след това иди го търси! Този препис на Светото Евангелие например - той потупа книгата, която носеше - трябваше да е на предните рафтове, а кой знае защо се е оказал чак отзад. Търся го повече от час! Но ти едва ли си дошъл да си говорим за книги - махна с ръка той.
- Всъщност точно за това съм дошъл. Разбрах, че преди да бъде убит, Докс е прекарвал много време в библиотеката. Чудех се защо ли?
- Ах, това ли? - поклати глава Велизар. - Не мислех, че е важно. Докс идваше често в библиотеката, да. В началото искаше богословски книги. Нали ти казах, внезапно стана много набожен. След това започна да се интересува от история. Четеше всичко за Гърция и Рим, дори хрониките за станалото по нашите земи. Напоследък се беше запалил да разбере каква е била разрушената църква на мястото, където сега е построен манастирът. Можеше да чете и на гръцки, и на латински, което му даваше широки възможности. Караше Агапий да му помага в пречертаването на разни карти, налагаше ги една върху друга, но не знам да е постигнал нещо с това.
- И това е всичко?
Библиотекарят въздъхна.
- Знам ли? Докс непрекъснато се разхождаше наоколо, особено през последните месеци, откакто му беше разрешена повече свобода. Имаше и посетител. Един от старите му приятели, който най-накрая се престраши да дойде да го види. Затвориха се в килията му и си говориха цял ден.
- Помниш ли как се казваше?
- Има си хас! Беше от великите боили. Курт! Чух, че наскоро се е покръстил.
- Чакаше до последно да види накъде ще задуха вятърът. Говореше се дори, че е участвал в бунта на Иратаис, но като видял, че князът ще надделее, минал на негова страна. Така и нищо не се доказа. Чудно за какво ли са си говорили двамата?
Монахът сви рамена.
- Едва ли някой може да ти каже.
- Къде е Агапий? - попита Климент. - Не го видях в скрипториума. Искам да поговоря с него за тези карти.
- И аз бих искал да знам къде е! - ядоса се библиотекарят.
- Излезе преди час и не се е връщал. Работата му стои непипната и се трупа. Обикновено не постъпва така. Пацик много ще се ядоса, ако разбере, че се шляе, вместо да изпълнява нарежданията му. Напоследък имаме много за наваксване.
Климент понечи да отговори, но не успя. Някъде отдалеч се чу вик, приглушен от стените на библиотеката, но все пак лесно различим. Някой крещеше от страх.
- Какво беше това? - попита писарят, опипа кръста си, там където обикновено висеше мечът му и отново съжали, че е излязъл невъоръжен. Макар и манастир, „Свети Архангел Михаил“ се оказа много опасно място.
- Някой вика! - отговори пребледнелият Велизар и бързо се прекръсти. - Господ да ни е на помощ! Дано не ни е сполетяло още някое нещастие.
В скриптория настъпи бъркотия. Послушниците наскачаха от местата си и започнаха да се блъскат около прозорците. Неофит и Тихон безуспешно се опитваха да ги успокоят, всички викаха, ръкомахаха и говореха едновременно.
Без да губи време, писарят грабна наметката си и хукна навън.
Снегът намаляваше, вятърът почти беше утихнал. Виковете се носеха от източната част, там където бяха градините, няколко монаси тичаха в същата посока. Докато бързаше пред тях, Климент разпозна гласа на брат Еремия. Какво ли беше станало, та лечителят крещеше така?
След това ужасът от предишния ден се повтори, този път още по-страшен.