Тримата бързо тръгнаха покрай стената. Бяха по средата на пътя, когато светлината внезапно изчезна.
Наложи се писарят да тича за втори път тази нощ. Той и помощниците му се втурнаха през двора, но когато стигнаха до магерницата, вратата вече беше заключена, а капаците на прозорците плътно затворени. Който и да беше влизал вътре, вече го нямаше.
- Кой беше това? - попита Невестулката. - Дали Беримир не се разхожда през нощта като таласъм? И защо?
Климент нямаше отговор. Все повече въпроси се трупаха около монаха. Дали по-рано през деня беше видял него? Дали Беримир се беше върнал в магерницата, за да прикрие някакви следи? Писарят изруга наум. Трябваше по-рано да провери магерницата.
Докато се чудеха какво да предприемат, отнякъде се чу силен шум. Нещо изтропа, метал стържеше по метал.
- Натам - прошепна Корсис и посочи ковачницата в левия ъгъл на манастира. - Шумът дойде от там.
Този път не се втурнаха право към постройката. Климент тръгна наляво, помощниците му надясно. Искаха да са сигурни, че този, който е в ковачницата, няма да им се изплъзне.
Срещнаха се пред вратата, която отново се оказа заключена. Отвътре не се чуваше нищо.
- Някой си играе с нас! - ядоса се Климент. - Някой ни се подиграва!
Писарят внимателно огледа снега около ковачницата, но не откри нищо. Който и да беше вдигал шума, беше изчезнал, без да остави следа.
Продължиха бавно покрай стената, търсейки с поглед нещо, което да им подскаже кого бяха преследвали. Снегът искреше на лунната светлина, стъпките им хрущяха, всичко беше застинало, като че ли времето е умряло и никога няма да се съживи.
Минаха покрай една от конюшните, когато Корсис се подхлъзна. Помощникът на Климент размаха рязко ръце, опита да се задържи за нещо във въздуха, не успя и се облегна тежко на дървената врата. За изненада и на двамата тя неочаквано се отвори и Корсис се стовари върху мръсната слама, с която беше застлан пръстеният под.
- Добре ли си? - Климент се наведе и помогна на помощника си да стане. - Удари ли се?
Корсис кимна, че всичко е наред и изтупа полепналите по дрехата си боклуци. След това двамата се спогледаха. Защо конюшнята беше отключена?
Пристъпиха в огряното от луната помещение и се огледаха. На бъчва до стената беше поставен маслен фенер. Писарят го взе, запали фитила и затвори стъклото. Конюшнята се обля с мътна, слаба светлина.
Разбудени от шума и неочакваните посетители, няколко коня се размърдаха. Някои изпръхтяха, други показаха глави над преградите, оглеждайки късните гости.
- Защо конюшнята е отворена? - изрече Корсис въпроса, който си задаваше и Климент. - Не трябваше ли всички сгради да са заключени, както нареди игуменът?
Писарят кимна. Някой беше нарушил заповедта на Пацик, Но защо? И къде беше отишъл?
Не беше забравил какво му се случи миналата нощ на върха на старата кула. Този път нямаше да остави да го изненадат Писарят изтегли меча си, металът застърга ножницата и шумът разкъса нощната тишина.
- Да огледаме! - каза Климент. - Може би този, който е отключил вратата, все още се спотайва някъде тук.
Корсис кимна и заедно с Невестулката последваха господаря си.
Двамата бавно запристъпяха покрай стената, държейки оръжията пред себе си. Отместиха внимателно един паднал на земята чул, надзърнаха зад няколко прегради, разбутаха с мечовете си високата купчина слама. Не откриха никого.
Подразнени, че са нарушили спокойствието им, конете ставаха все по-шумни. Ако продължаваха да цвилят и тропат, щяха да разбудят целия манастир.
За да усмири неспокойните добичета, писарят напълни една кофа с просо и започна да обикаля клетките. Сипваше по малко от зърното в яслата на всеки, потупваше животното по врата и му говореше успокоително. Тактиката му даде резултат. Доволни, че получават извънредна порция храна, конете бързо се усмириха, заети да поглъщат неочакваната вечеря.
Последната клетка се оказа празна. Писарят сигурно не би обърнал внимание на това, ако не забеляза мокър отпечатък точно пред вратата. Очевидно конят, който я обитава, наскоро е бил изведен, а преди това кракът му е стъпил във водата за поене.
Климент смръщи чело, влезе в клетката и я огледа внимателно. Не изгледаше така, както би трябвало да изглежда една необитавана клетка. По земята се търкаляха зърна просо и ечемик, миризмата беше силна, в ъгъла се виждаше купчинка съвсем пресни изпражнения.
Все така намръщен, Климент приклекна и опипа мръсната слама. Тя все още беше топла.
- Откри ли нещо, господарю? - главата на Корсис се показа на вратата на клетката.
- Мисля, че доскоро тук е лежал кон - отговори писарят. Сламата е топла, в яслата има прясна храна. Виждаш ли - той вдигна високо фенера и посочи следата на земята - това е отпечатък от копитото му.