Сега беше ред на Корсис да се намръщи. Той пъргаво се шмугна в клетката, започна да опипва стените й и да трие слама от пода между пръстите си.
- Така е - обяви накрая той. - Тук доскоро е имало кон! Но къде е отишъл?
- И кой го е извел? - допълни Невестулката.
- Ами снегът? - не се отказа Корсис. - Няма ли стъпките на коня да личат в снега навън? Този, който го е извел, едва ли е предполагал, че толкова бързо ще открием липсата му.
- Съмнявам се отговори Климент и разтърка уморено очи. Пред вратата е почистено. Едва ли ще открием нещо.
Въпреки това излязоха и засланяйки фенера от вятъра, огледаха земята пред конюшнята. Колкото и да се взираха, не намериха следи, които да им подскажат в каква посока е тръгнал конят.
- Животното няма как да е отишло далеч - каза Невестулката. - Колкото и да е голям, манастирът не е безкраен, за да може да се скрие нещо такова като кон.
- И какво предлагаш? - тросна се Корсис. Носът му беше замръзнал, бузите червени от студ. - Да обикаляме из двора, докато не открием проклетото добиче?
- Не! - махна с ръка Невестулката. - Нека просто помислим къде биха могли да отидат конят и този, който го е извел от конюшнята.
- Разбира се! Разбира се! - обади се Климент. - Животното не може да е излязло през вратата, защото пазачът щеше да го види. Едва ли е в църквата, в килиите на монасите, в трапезарията или в кулата. Остава да е някъде в двора, но ако беше там, щяхме да го видим. Значи остават помещенията покрай оградата - ковачницата, може би магерницата и останалите постройки.
- Но защо ще му е на някого да води кон там? - попита Корсис.
- Нямам представа - отговори Климент. - Но като има предвид всичко, което се случва в този манастир, това, че някой извежда коне посред нощ, въобще не ми се вижда странно.
- Ами ако това е работа на вампира? - Невестулката се огледа предпазливо и бързо се прекръсти. - Ако той го е отмъкнал и го е убил?
- Точно така! - щракна с пръсти писарят. - И дори знам точно къде е направил това!
Помощниците му го погледнаха учудено.
- После ще ви обясня - каза писарят и хукна през двора, държейки фенера пред себе си. - Трябва да побързаме! Дръжте си очите отворени, а мечовете под ръка!
Минаха покрай черквата, заобиколиха спалните помещения и свърнаха към източния ъгъл на манастира. Подминаха ковачницата и магерницата и свиха към обраслия с дървета и храсти ъгъл, където по-рано през деня Климент откри изоставената барака.
Малко преди да стигнат до нея, писарят забави ход и сложи пръст пред устните си. Корсис му показа снега - ясно се виждаха следите от конски копита, а до тях - стъпки на човек.
Вратата на бараката зееше отворена - черна и мрачна като паст на демон.
Невестулката спря и подуши въздуха.
- Мирише на прясна кръв! - прошепна той и отново се прекръсти. - Какво е това място?
- Вратата към ада! - отговори Климент и тръгна напред с изваден меч.
Сърцето му думкаше в гърлото и той неочаквано си припомни как веднъж, още като дете, заедно с още няколко момчета бяха слезли в подземията на двореца в Плиска, където измъчваха затворниците. Ноздрите му различиха същия мирис на кръв, пот и изпражнения, коремът му се сви на топка, усети как космите по врата му настръхват. Тогава всичко беше завършило с малко уплаха и бързо бягане. Как щеше да завърши сега?
Стигна до вратата, побутна я с върха на меча и се прикри в сенките. Паянтовите панти се люшнаха назад, но врата се отвори плавно и тихо, очертавайки върху пода правоъгълник светлина.
- Има ли някой, господарю? - нетърпеливо попита Корсис, но Климент бавно пристъпи напред, без да му обръща внимание.
Фенерът хвърляше мътни отблясъци по стените и той с мъка различи или по-скоро усети движение в задната част на бараката. Нещо изскърца, все едно нокти стържат по камък, понесе се тихо стенание, леко като последна въздишка, чу се шумолене.
Следван от помощниците си, писарят пристъпи още няколко крачки напред и замръзна на място.
Полегнал на една страна, в дъното на бараката лежеше конят. По светлата му кафява кожа бяха полепнали сламки и кал, гривата му беше отметната напред, точно над големите, вперени в тавана мъртви очи. Гърлото на животното беше прерязано и от него бавно и плътно, като струя на чешма, течеше кръв.
Писарят дълго нямаше да забрави тази сцена. Въпреки че беше виждал и по-жестоки неща, заради тишината на нощта, падащата бледа светлина, влизаща през прозореца, и мъждивите сенки, които хвърляше фенерът, конската муцуна с кървавите й зъби и опулени очи щеше дълго да го преследва в сънищата му и да го кара да се събужда облян в пот.