Две смутени лица на момчета се показаха изпод качулките. Послушниците гледаха уплашено, очите им не се отделяха от извадения меч на писаря.
- Нищо не сме направили - каза единият от тях. - Само искахме да видим къде е бил убит Агапий!
- На друг ги разправяйте тия! - сопна се Герасим и сграбчи послушника за ръката. - Ами конят? Той къде е?
- Не знам нищо за никакъв кон! - извика момчето и се дръпна встрани. - Пусни ме! Боли!
- Искали сте да пояздите, знам ви аз! - развика се Герасим.
- Само глупости са ви в главите, нямате страх от Бога! Казвайте къде е конят, преди да е станало по-лошо! - той вдигна ръка да ги удари.
- Чакай! - хвана го Климент. - Знам къде е конят и тези двамата нямат нищо общо с това. Вървете да спите - отпрати той послушниците, но след това промени намерението си. - Не! Първо идете и събудете игумена. Кажете му да дойде в източната част на двора.
Облекчение се изписа по лицата на двете момчета, които кимнаха и хукнаха да изпълняват поставената им задача.
- Защо ги пусна? - недоволно изсумтя Герасим. - И какво има в източната част на двора? Вече търсих там и не намерих нищо!
- Не си знаел къде да гледаш, братко - отговори му писарят. - Но се подготви за най-лошото. Конят е мъртъв!
Стон се изтръгна от гърдите на монаха, Герасим закри лице с дългите ръкави на расото си и се преви на две, сякаш внезапно нещо го беше ударило.
- Предчувствах го! Предчувствах го, още като видях празната ясла - изстена той. - Кое е това зло, което посяга на животните? Коя е тази прокълната душа, която коли тези безсловесни твари? - монахът отново вдигна качулката си и тръгна след Климент и помощниците му. - Какво се подсмихвате - озъби се той на Невестулката. - Нима мислите, че конете, птиците и кучетата нямат души? Не сте чели внимателно Светото писание! Там това ясно е упоменато. В Библията е написано, че животните имат жива душа, а житията на светците ни дават много примери за животни, които се държат като хора! Ами враните, които носели храна на свети Илия, както пише в трета книга на „Царства“? Или гладните лъвове, които не изяли пророк Даниил, когато мидийският цар Дарий го хвърлил в рова им? Или свети Герасим и неговият лъв Йордан, който той излекувал и който след това...
Така и не се разбра какво точно е станало с лъва на свети Герасим, защото стигнаха до бараката, Климент бутна вратата и влезе.
- В дъното е! - посочи той, а монахът като обезумял се хвърли към лежащия на земята кон.
Герасим приклекна, опипа тялото на животното и силно изруга. След това се наведе, вдигна главата му в скута си и започна да я милва и да й говори като на малко дете, без да обръща внимание на кръвта, която попиваше в расото му.
Климент също приближи и отново огледа трупа. Сега имаше повече светлина и той с тъга се взря в мътните очи на коня в блестящата му грива и в благородно заострените му уши. Макар и обезобразено, животното продължаваше да изглежда силно и красиво, а черната кръв бавно се съсирваше под тялото му. Приклекна до Герасим. Монахът ридаеше, оплаквайки мъртвия си приятел, но не това интересуваше писаря. Той бавно прокара пръсти по врата на убитото животно, вдигна фенера и го приближи, след което опипа коня и от другата страна. Макар изкормен и обезобразен, конят просто беше заклан, а по врата му, за разлика от останалите жертви, нямаше следи от ухапване.
Който и да беше убил животното, се бе задоволил само с това. Всъщност не беше точно така. Неочакваната поява на писаря и помощниците му бяха попречили на убиеца да пие от кръвта на коня.
Вратата на бараката рязко се отвори и прекъсна мислите му. Отвън повя студен вятър, който раздвижи пламъка на фенерите и сенките по стените затрептяха.
Застанал на прага, облечен надве-натри, с червено от гняв лице, стоеше Пацик. Игуменът се опитваше да запази благоприличие и достопочтеност, но личеше, че е изключително ядосан. Зад него, развълнуван и притеснен, надничаше единият от двамата послушници, както и повечето монаси.
- Какво става тук?! - прогърмя гласът му. - Аз съм игуменът на този манастир! Искам обяснение!
Преди да отговори, Климент огледа новодошлите. Нямаше нужда да бърза. Не казваше ли Аристотел, че „Добре започнатото е наполовина свършено“? Може би щеше да извлече повече полза от появата на игумена, отколкото бе предполагал. Ако беше вярна максимата, че убиецът винаги се връща на мястото на престъплението, може би този, когото търсеше, не беше устоял на изкушението да види как се приема творението му и сега също беше в бараката.
Ето, братът преписвач Неофит изглеждаше прекалено развълнуван, а по лицето му не личаха следи от сън. Точно обратното - миниатюристът Тихон беше силно пребледнял и криеше лицето си в шепи. Икономът Филимон дишаше тежко, като че ли наскоро беше тичал. Магерникът Беримир беше единственият напълно облечен. Върховете на ботушите на библиотекаря Велизар бяха мокри. Водачът на хора Игнатий единствен не се интересуваше какво точно има в задната част на помещението. Нима знаеше за трупа на коня? Брат Еремия притискаше към себе си треперещия Йосиф и се опитваше да го успокои, а каноникът Захарий беше червен може би не само от студа.