- Ами останалите - попита Климент. - Откъде са останалите братя?
- Някои идват отдалеч било заради уменията си, било заради библиотеката, която манастирът започва да събира. В нашите земи още няма подобно чудо и мнозина искат да видят книгите. Случвало ми се е да съм в скриптория, когато идват възрастни християни, които падат на колене пред Библията, Евангелието и житията на светците и плачат с глас от радост като малки деца. Това, че виждат вярата си изписана в книгите, за тях е потвърждение, че всичко, на което са ги учили, е вярно.
- Все пак откъде са братята? - меко повтори въпроса си писарят.
- Не знам - отговори билкарят. - Някои са като мен, заблудени души, намерили тук своето призвание и пристан. Други цял живот са се стремили към Бог. Но откъде са - монахът вдигна рамена. - Нямам представа. Ако искаш да разбереш повече за това, питай вратаря Безмер. Той е живял в селото, което се е намирало в ниското под манастира. А сега трябва да бързам. Шествието ще започне всеки момент.
Климент благодари на Еремия за грижите, които беше положил за него, увери го, че главата му вече е съвсем добре и излезе на двора.
Макар да беше рано, слънцето грееше и той с удоволствие се разходи по тъмните плочи, излагайки лицето си на топлите му лъчи.
Пацик беше прав!
Трябваше да разреши мистерията колкото се може по-бързо, или да признае, че не може да се справи. Може би животът в имението до Филипополис беше притъпил разума му и вече не беше толкова проницателен, колкото преди.
Откъм църквата се понесе песнопение и той разпозна думите на шестия псалм Давидов.
Господи, в яростта Си не ме изобличавай,
нито ме наказвай в гнева Си.
Помилуй ме, Господи, понеже съм немощен,
изцели ме, Господи, понеже треперят костите ми.
И душата ми твърде се смути; а, Ти Господи, докога?
Върни се, Господи, избави душата ми,
спаси ме, заради твоята милост,
понеже никой в смъртта не ще Те помни;
и в Ада кой ще ти благодари?
Песента се понесе към небето, свежа и чиста, окъпана в светлина и, докато Климент слушаше с наслада, камбаните на църквата забиха, а вратите й се отвориха.
Както беше обещал, Пацик водеше литийно шествие.
Начело на процесията вървеше послушник, облечен в поръбен със зелено и сребърно филон, който носеше на висок прът като знаме платно, подлепено с кожа, с извезаните образи на Богородица с малкия Христос на ръце. Божията майка сияеше под утринното слънце, а ореолът й, изтъкан от златни нишки, светеше със своя собствена светлина.
Следваха двама монаси, също тържествено облечени, които държаха пред себе си големи икони на Христос Вседържател и на патрона на манастира свети Архангел Михаил. След тях със златна корона на главата и извит жезъл в ръка бавно крачеше Пацик, благо се усмихваше и правеше кръстни знаци във въздуха около себе си. Следваше го водачът на хора Игнатий, който потапяше китка здравец в сребърно менче, пълно със светена вода, и ръсеше на всички страни.
Останалите монаси бавно пристъпяха след тях и подеха нов псалм:
Душо моя, хвали Господа!
Ще възхвалявам Господа, доде съм жив;
ще пея Богу моему, докле съществувам.
Не се надявайте на князе,
на син човешки, от когото няма спасение.
Пеейки, монасите спряха и започнаха да си подават светената вода и да ръсят един след друг около себе си. След това шествието продължи отново, все така пеейки, и се изви по мръсния лед и сивия сняг като дракон с огнена глава и черно тяло.
Очарован от песните и действията на братята, Климент остана да ги гледа прехласнат. Групата бавно заобиколи църквата, спря отново и отново тръгна.