- Следователно - заключи Климент - всеки от братята е можел да пусне нещо във водата, което да я оцвети в червено, без никой да забележи. Чудя се кой ли го е направил!
Лицето на Пацик се опъна още повече.
- Мислиш, че някой от монасите е превърнал водата в кръв?
- Съмнявам се, че е било кръв. Просто червена вода, която вие, заслепени в страха си, сте приели за това, което сте били готови да приемете. Но да, мисля, че някой от монасите е пуснал нещо в менчето.
Игуменът го изгледа продължително.
- Не бях помислил за това!
- Имаме работа с хитър противник. Хитър и пресметлив!
- И обладан! Това е работа на зла сила! - прекръсти се игуменът. - Господи,какво да правя?
- Като начало не трябва да униваш! Това, че веднъж ни е споходила несполука, не значи, че пак ще ни споходи! Трябва да сме твърди във вярата си, Пацик, и да вярваме, че с Божията милост всичко е постижимо!
- Така е! - въздъхна Пацик. - Но колко още можем да чакаме? Видя монасите, губя контрол върху тях. Повечето са нови във вярата и лесно могат да я изгубят. Ще побягнат и няма да мога да ги спра.
- Ще побягнат право в пастта на този, от когото искат да избягат! И ти трябва да ги спреш! Да ги спреш, да им го обясниш и да им вдъхнеш вяра.
За кой ли път игуменът въздъхна и избърса лицето си с ръкава на расото.
- Не знам - каза той. - Наистина не знам. Може би е по-добре да повикам Еспор!
- Това винаги може да се направи. Дай ми още малко време. Съвсем малко.
Игуменът поклати глава в знак на съгласие и отново се разтрепери.
- Страх ме е, Клименте! - каза той и за първи път погледна писаря в очите. - Страх ме е от това, което броди между тези стени, надсмива ни се със свинската си зурла и багри стените с кръв. Какво ще стане при следващото убийство? Как да го спра? Ами ако посегнат и на мен? Ако заедно с тялото вземе и душата ми? - игуменът надигна чашата си, но тя се оказа празна. Пацик дълго мълча, а когато проговори, гласът му беше натежал от горест и мъка. - Може би всички трябва да напуснем! Това място вече не е свято и в него се разпорежда Сатаната. Може би само огънят ще го пречисти.
- Предлагаш да напуснем манастира и да го запалим?! Ти чуваш ли се какво говориш?!
- Не знам, княжески пратенико - тихо отговори игуменът. - Наистина не знам. Знам само, че огънят пречиства всичко. И ако това е цената, се питам дали не трябва да я платим. След това можем да построим всичко отначало. Да, да, точно така - Пацик замислено кимаше с глава, черпейки сила от собствените си думи. - Ще вземем книгите и ще се преместим. Това е по-добре, отколкото да загиват хора и животни. Ще се преместим, а това място ще бъде очистено с огън и изградено отново. И после ще се върнем - чисти и свети и никога няма да позволим злото да се завърне пак!
- Ти не си на себе си! - извика Климент. - Не знаеш какво говориш! Готов си да се откажеш от всичко само защото си се уплашил! Нека нещастието, което ни е сполетяло, ни бъде учител и ни предпази да не изпаднем в още по-голяма беда заради него. Опомни се, Пацик! Събери монасите за молитва и отново опитайте да пречистите това място. Да се откажеш, значи да се признаеш за победен. Да признаеш, че лукавият те е измамил с хитростите си и е успял да победи вярата ти. Толкова ли вярваш, игумене? Не казва ли апостол Яков, че вярата е мъртва без дела? Сега е времето да покажеш своите!
Пацик замислено изгледа събеседника си, след което скръсти ръце на гърдите си.
- Стига толкова - уморено каза той. - Още е рано, а вече ни се струпаха толкова беди. Трябва да се помоля, с надеждата, че Бог ще ми върне част от своята благодат. А сега си върви! Трябва да се помоля и да помисля.
Разочарован и разгневен Климент напусна покоите на игумена. Излезе на двора и подложи лицето си под лъчите на яркото слънце. Надяваше се те да успеят да прогонят мрака, който се събираше в душата му.
Сякаш за да му се подиграе, небето бе ясно и синьо, без нито един облак, леденият вятър беше изчезнал. Снегът по земята почваше да се топи, превръщайки се в локви кална киша, от покривите и стрехите капеше вода, която дълбаеше малки дупки, около които се събираха с весело чуруликане врабчета.
Въпреки това във въздуха се носеше усещане за горест, за неизказана тъга и страх. Монасите прекосяваха двора тичешком, свели поглед към земята, без да обръщат внимание на това дали краката им стъпват в локвите и се мокрят, или вървят по каменните пътеки. Послушниците се бяха събрали на групи, но за разлика от друг път не бърбореха весело, не се бутаха и блъскаха, а стояха мрачни и умислени, с пребледнели лица и стиснати устни. Дори миряните - работници, занаятчии и търговци, които друг път огласяха двора с глъчка, викове и ругатни, се бяха умълчали, мрачно надничащи изпод шапките си, сякаш монасите бяха виновни за нещастията, сполетели манастира.