Климент обиколи отново мястото, където шествието бе спряло за последен път, огледа внимателно земята, но проучването му се оказа безрезултатно. Същата картина го очакваше и извън стените на манастира - там, където братята бяха изхвърлили напоения с кръв сняг. Сега на земята имаше само киша, в която не можеше да се различи нищо.
Писарят ядно изруга и нарече сам себе си „глупаво магаре“, задето не бе съобразил по-рано да види дали върху снега има кръв или нещо друго.
След това, все така ругаейки недосетливостта си, се втурна обратно към покоите на игумена.
Завари Пацик коленичил пред разпятието, смирено събрал ръце пред себе си да мълви молитви, а очите му бяха затворени. Игуменът се обърна, бавно се отърси от вглъбеността си и след като разпозна в неочаквания си гост Климент, ядно попита:
- За какво идваш пак!? Казах ти, че искам да се помоля. Или се възползваш от това, че не заключвам вратата си, за да ме безпокоиш непрекъснато?
- Извинявам се, че те прекъсвам, твое високоблагородие, но заради собственото ми невежество трудно ще се избавим от бедите, в които сме затънали. Ако не се бях подлъгал по очевидното и бях потърсил пътя на логиката и тръгнал по пътеката на събитията и какво следва да произтича от тях, сега може би щяхме да знаем кой е обладаният монах.
- Говори! - заповяда Пацик. - Или се махай!
- Първо ми кажи имаше ли някой на шествието, който да носи ръкавици?
- Ти луд ли си? Това беше литийно шествие, не поход в планината. Всички бяха облечени според канона!
- Тогава искам само още едно нещо - каза писарят. - Да заповядаш всички, участвали в процесията, да се съберат в столовата. Ти може и да не идваш, отче - побърза да добави Климент, преди Пацик да успее да протестира. - Можеш да останеш тук и да се отдадеш на молитвите си, стига преди това да ми покажеш дланите си.
- Не знам какво целиш, но се надявам да знаеш защо го правиш. - Славянинът протегна ръцете си напред.
Климент ги хвана, след което ги огледа внимателно.
- Моля те да не се сърдиш, игумене - каза той. - Но ако не бях заслепен от собствената си глупост, щях да се сетя по-рано, че този, който е оцветил водата, е изцапал пръстите си. Твоите са чисти, което те изключва от списъка на заподозрените. Ще ми се да открия нещо по дланите на някой от останалите.
- Ще се разпоредя! - гневно отговори Пацик, на когото не хареса мисълта, че Климент не го е изключил от кръга на евентуалните извършители. - След четвърт час всички, които участваха в шествието, ще са в столовата. А аз ще се моля начинанието ти да се увенчае с успех и да донесе край на страданията ни.
Климент благодари на игумена и хукна да търси Корсис и Невестулката. Намери ги седнали на една пейка до стената да се приличат на слънце, доволни като лалугери. Писарят им обясни какво предстои да се случи и им нареди да наблюдават тайно килиите и баните.
- Искам да си отваряте очите на четири! - каза той. - И да гледате дали някой от братята, след като разбере, че е призован от игумена, няма да скрие нещо в килията си или да измие ръцете си.
- Но, господарю, престъпникът сигурно вече е свършил това - плахо възрази Корсис, а Невестулката кимна в знак на съгласие.
- Има много начини за постигане на истината - отговори Климент. - И понякога най-неочакваният може да се окаже най-кратък. Този път може би ще извадим късмет. Спомнете си! Миниатюристът Тихон се оплака, че не е успял да забърка добър цинобър, а му се е наложило, защото някой му е откраднал бурканчето с предишния. Тогава не обърнах внимание на думите му. Сметнах, че кражбата е за печалба. Знаете колко скъпи са боите и колко трудно се добиват. Но сега мисля друго. Този, който стои зад всичко това, се е подготвил предварително. Но не е помислил, че цинобърът за миниатюри е много силен и се чисти трудно. Да се надяваме, че е оставил следи по дланите и пръстите му. Не забравяйте - този, който е пуснал боята, е трябвало дълго преди това да я стиска в шепите си, изчаквайки подходящия момент. Така я е загрял и тя го е боядисала! Затова може да не е имал достатъчно време да се измие. Така че побързайте, но се крийте добре, за да не ви забележи.
Помощниците му скочиха на крака и се втурнаха да изпълняват поставената им задача. Доволен, писарят седна на освободената пейка и вдигна лице към слънцето. Дали щеше да извади късмет и да разкрие извършителя? Климент отправи гореща молба към Господ този път щастието да го споходи, отвори очи, присви ги срещу слънцето и започна да оглежда двора. Късмет или не, той трябваше да се потруди, за да го постигне.