Все още заслепен, мярна нечия сянка, която бързешком излезе от църквата, прекоси празното пространство и тръгна към старата кула.
Климент се напрегна, заслони очи с ръка и позна в бързащия магерника Беримир. Миг по-късно монахът се шмугна в кулата. Заинтригуван, писарят скочи на крака и го последва. Може би светлината го беше заслепила, но беше готов да се закълне, че монахът носи ръкавици.
С разтуптяно сърце той тръгна след магерника. Каква работа имаше Беримир в кулата?
Не намери монаха в преддверието, затова тръгна нагоре. Извади кинжала си и го прикри с ръкава си. Не искаше повече изненади. За два дни влизаше за четвърти път в кулата и вече знаеше колко опасна може да бъде тя.
Завари Беримир на върха, с гръб към стъпалата, стиснал здраво останките от парапета с дясната си ръка. Лявата беше вдигнал нагоре, като че ли се канеше да даде, или даваше сигнал на някого извън стените на манастира.
Климент изкачи последните стъпала, когато кракът му стъпи на парче лед под снега, което силно изхрущя. Стреснат от неочаквания звук, Беримир се обърна и свали ръката си.
- Какво има? - извика сърдито той. - Какво правиш тук?
- Ти трябва да ми кажеш това, братко! Защо си се качил толкова нависоко? Тук е студено и неприятно. Струва ми се, като да даваш сигнали на някого извън манастира. Дали това не е тайнственият демон, който толкова много тревожи мислите на игумена и останалите братя?
- Какъв демон? - премигна объркано в първия момент магерникът, но бързо се съвзе. - Нима мислиш, че имам нещо общо с тази история?
- Не знам, братко - отговори писарят. - Аз съм длъжен да съставям различни хипотези, да ги разгледам, да ги съпоставям с известните ми факти и ако между тях намеря такава, която да обяснява всичко случило се, да се придържам към нея. Затова князът ме е пратил тук. И затова игуменът ми е дал право да ходя навсякъде и да разпитвам всеки. Но я ми кажи защо си с ръкавици?
- Студено ми е! - сопна се Беримир. - Откога носенето на ръкавици е станало престъпление?
- Така е, прав си - съгласи се Климент. - Навън е студено, особено на върха на тази кула. Където ти така и не си ми казал още защо си се качил.
- Исках да огледам двора от високо. Това е! - отговори монахът и пристъпи към него.
- Не ме лъжи! - отговори Климент и отстъпи, извъртайки се така, че монахът да види кинжала в ръката му. - По каква причина на свят човек като теб внезапно ще му се прииска да оглежда двора на манастира? Нима няма по-подходящи места, където да отдаваш почитанията си на Бога?
- Това е моя работа! - грубо отговори Беримир и тръгна към стълбите. - Всеки сам решава къде да търси Господ. Отмести се да мина! Или ще ме намушкаш с ножа си?
- Доверието издига душата - отговори Климент и се отдръпна. - А аз вярвам, че твоята душа се е издигнала на върха на тази кула. Но преди да си тръгнеш, искам да те попитам още нещо: Ти ли пусна боя в менчето със светена вода, за да се превърне в кръв?
- Каква боя?! - Беримир изглеждаше искрено заинтригуван. - Не разбирам за какво говориш!
- Носиш ръкавици - гласът на писаря режеше като нож, също като вятъра, който се беше усилил. - Предполагам, че искаш да скриеш ръцете си, които са оцветени от боята. Откраднал си я от Тихон и, докато менчето със светена вода е било при теб, си я пуснал вътре незабелязано. Така водата се е оцветила и е заприличала на кръв. Но не си съобразил, че боята ще се затопли в дланите ти и ще ги оцвети. Затова си сложил ръкавици - да прикриеш червените петна.
- Това са безсмислици! Всеки би могъл да пусне нещо, докато освещавахме двора. Съдът с водата мина през ръцете на всички - монахът вдигна качулката на расото си. - Не знаеш за какво говориш! А сега искам да си вървя!
- Не и преди да ми покажеш ръцете си, братко! - твърдо каза писарят и вдигна кинжала си. - Нищо особено, просто си свали ръкавиците!
- Говориш глупости! - Беримир направи крачка напред. - Казах ти, имам си работа!
- Свали ръкавиците, монахо! Около теб се събраха много подозрения! - заповяда Климент и също пристъпи напред. - Не ме карай да те наранявам!
Беримир бързо се огледа, след което поклати глава и показа ръцете си. Дланите му бяха съвсем чисти.
- Доволен ли си?! - ядосано попита той. - Казах ти, че нямам нищо общо. А сега искам да си вървя! - той забързано тръгна надолу по стълбата.
Климент остави монаха да си отиде.
Приближи се до перилата, където бе стоял Беримир и огледа пода около тях. Макар камъните да бяха покрити с лед, по него имаше и много сняг, върху който се бяха запечатали като върху пергамент стъпките на монаха. Сега писарят трябваше да се опита да разчете тези знаци и да си направи съответните изводи. Щеше да действа точно както беше казал - да събира факти и да гради хипотези, докато намери такава, която да ги обяснява всичките.