- Та ти си цял философ, братко! - засмя се Климент и отново напълни чашите.
- Ами, философ! - вратарят махна с ръка, сякаш гони муха. - Нагледал съм се на достатъчно безсмислено пролята кръв. Затова ми е добре тук на вратата - отварям и затварям, без никой да се интересува от мен и Бога, който почитам.
Двамата постояха известно време, без да говорят, като мълчаливо надигаха чашите си.
- Разкажи ми какво е било тук преди - наруши накрая мълчанието писарят. - Какво е било, когато старият хан е гонел християните, а те са се криели в кулата на хълма.
- Не беше точно така - Безмер избърса устата си с ръкава на дрехата и поклати глава, сякаш искаше да намести спомените в нея. - Кулата е много стара. Никой не знае кой точно я е построил и защо. Някои казват, че са християните, други, че са последователите на Тангра и Орфей, трети разправят, че била на някакво презморско божество с глава на котка - вратарят вдигна рамена. - Както и да е. След това дойдоха християните и се настаниха в нея. По това време аз бях момче в селото. Виждал си го надолу по склона, сега са останали само развалини. Християните бяха хрисими хора. Усмихнати и благи, винаги готови да помогнат. Живееха тихо и кротко, мисля, че и нас направиха по-добри. Търгувахме с овце, ечемик и вино, а понякога някой от тях идваше да проповядва в селото. Разказваше ни за Исус и неговите апостоли. Добри разказвачи бяха поповете - премлясна Безмер, - можех с часове да стоя и да ги слушам. Построиха си черква - малка, от сив гранит, с висок дървен кръст на върха. Не беше нещо особено, но да ме прости Господ и игуменът - вратарят бързо се прекръсти, - беше по-истинска черква от сегашната. Пацик може да се гордее с високите бели стени и искрящи кубета, но в предишната имаше... имаше... не знам какво точно беше, но когато човек влезеше вътре, се чувстваше пречистен и успокоен, мислите му се подреждаха, а сърцето и душата му укрепваха.
- Външната обвивка често може да се окаже лъжовна - съгласи се писарят.
Безмер кимна и разкърши рамена.
- Пръв дойде Василий. Заживя на хълма с кулата - странен човек с криви крака, дълъг нос и неспокойни очи. Въпреки това той беше този, който привлече останалите. Идваше най-често да проповядва в селото и държеше вярата високо като знаме пред останалите. Беше възрастен мъж, отдавна прехвърлил шейсетте, разправяха, че преди бил бирник, също като апостол Марко. Една вечер остана у нас и разказа на майка ми и баща ми историята си. Говореше толкова пламенно, че не можеше да не повярваш на думите му. Преди години се разболял. Разправяше, че тогава бил лош човек. Не зачитал никой бог, отнасял се презрително както към Тангра, така и към Христос. Душата му била пуста, нямал нищо, за което да се закрепи. Носел се като листо на вятъра. Черно листо, което бавно гниело, както сам се изрази. Пиел, играел комар, ходил по жени, участвал в сбивания. Обичал да мъчи длъжниците, които нямали пари да си платят налозите навреме. Сърцето му било твърдо като камък. Вярвал, че така върши по-добре работата си. Нямало значение дали взема последната риза на просяка, или малкото пари на бедна вдовица. Той просто си вършел работата! След което един ден се разболял. Болестта дошла неочаквано и бързо, била силна и тежка, съборила го на легло. Имал пари да вика доктори, те му предписвали да пие билки, мажели го с мехлеми, давали му всякакви цярове, но нищо не помагало. Една нощ Василий заспал и сънувал, че играе на зарове с черен етиопец, който бил самата Смърт. Стигнало се до там, че болният трябвало да хвърли три шестици, ако ли не, етиопецът печелел и щял да му вземе душата. Отчаян, Василий не знаел какво да прави. Тогава му се явил свети Симеон Юродиви и му казал: „Какво става, лудетино? Наистина е на косъм да те победи тоя черньо! Ама дай ми дума, че ще се обърнеш към Христа - аз ще хвърлям вместо теб и той няма да спечели! “ Василий се заклел в съня си, че ще стане християнин и светията начаса хвърлил трите шестици. Болният се събудил и открил, че вече е съвсем здрав. Станал, заплакал от радост, паднал на колене и започнал да се моли на светията и на Христос. Тогава къщата му забучала, всичко се затресло и той чул глас: „Хубави шестици хвърли, глупако! Вярвай ми, ако престъпиш клетвата си, оня черньо ще те затрие! “ Оттогава, разправяше Василий, той се отказал от работата си, продал къщата си, а всичките пари раздал на тези, които преди това тормозел. Покръстил се и усетил как постепенно светлината изпълва душата му, която намерила подслон в Божия храм и спряла да се лута и търси. - Вратарят цъкна с език. - Василий доведе и други, общо бяха дванайсет - смееха се, че са като христовите апостоли. Построиха си черква, направиха си землянки, в които спяха.