- Нямало е как да стане като преди, нали? - попита Климент.
Безмер поклати глава.
- Прав си! Нямаше. Но тогава не го знаехме. Надявахме се, че след като се убеди, че няма съкровище, Тагрий ще се махне. Имаше много по-богати общности от нашата. Чакахме да си отиде и да отведе войниците, злата си жена и кучетата й.
- Вратарят поклати глава. - Не знам защо ти разказвам това. Сигурно заради виното, което донесе.
- Или защото искаш да споделиш преживяното? Кажи ми, Безмер, никога ли не си разказвал за това, което се е случило, на Пацик и останалите.
Вратарят махна с ръка.
- Тях не ги интересува. Пък и кой съм аз - прост вратар, който хленчи пиян на врата им, припомняйки си миналото. Никой не се интересува от историите ми. Пък и защо да се интересува? Те имат по-важна работа - да преписват Божиите книги и да разпространяват вярата му. Сигурно са прави да мислят така.
- Какво стана после?
- После ли? После стана страшно! Една жена изчезна. Мъжът й каза, че отишла вечерта за вода и повече не я видял. Отидохме при Тагрий, все пак той представляваше закона, но боилът само ни се изсмя и ни каза да се махаме. Търсихме изчезналата навсякъде, но я открихме чак два дни по-късно. Лежеше под един бук с разкъсана шия и пречупен врат. Мъртва! След това започна ужасът. Всяка нощ някоя от жените изчезваше. Колкото и да се опитвахме да ги опазим, сякаш нещо ги отнасяше в черните си обятия. Обикновено ги намирахме няколко дни след това. Неизменно с разкъсани шии и счупени вратове. Тагрий само се надсмиваше над молбите ни и казваше, че така Тангра наказва тези, което са се отрекли от него. - Безмер изтри е длан потното си чело. - След това започнаха да се носят слухове. Заговори се, че Вирна е тази, която отвлича жените. Че не е човек, а демон, който разкъсва вратовете им, за да пие от кръвта им. Че в нея се е вселила злата сила Гилу и тя се е превърнала в сукуб, в демонично изчадие, което не може да бъде спряно! - Вратарят потрепери. - Тагрий непрекъснато беше пиян. Нямаше кой да спира войниците и жена му. А тя започна да пита къде са децата на селото. Не можело, казваше тя, да има толкова много млади мъже и жени, а да няма деца. Стана по-жестока отпреди. Насъскваше кучетата си срещу всеки, който й се изпречи на пътя. Аз също не успях да им се изплъзна. - Безмер оголи едното си рамо и показа дълбок, широк белег. - Това ми остана от тях, от Вирна и демоните й. После една нощ тя проследила този, който носеше храна на децата. Не знам как го е направила. Промъкваше се като хищник, беше се научила да се крие в сенките като паяк, а някои твърдяха, че може да вижда в тъмното като котка. Други твърдяха, че се е превърнала в прилеп, във вълк, който проследява мъжа по миризмата. Както и да е. - Вратарят махна с ръка, гласът му трепереше. - На следващата нощ взела неколцина от войниците на Тагрий и под прикритието на нощта се изкачили до пещерата, където криехме децата. Накарала да ги избият до едно, както Ирод избил младенците. Това преля чашата. Може и да бяхме прости земеделци, може и да бяхме мирни хора, готови да се подчиняват на заповедите на хана, но това, което се случи, нямаше нищо общо с човешките закони. Причакахме Вирна и хората й. Трябваше да минат през една клисура, докато слизат от планината. Там ги нападнахме. Всеки се беше въоръжил с каквото може - стари мечове, брадви, мотики, колове, ножове. Избихме ги всичките. Бяхме много повече, а и ги изненадахме. Изклахме ги като пилци, въпреки броните и щитовете им. Размазахме главите им, пронизахме сърцата им и прерязахме гърлата им. Изклахме и проклетите кучета, а докато траеше боят и около нея се плискаше кръв, Вирна се смееше с ужасяващия си смях, сякаш ставащото я забавляваше. Накрая някой я прониза с копие, друг я намушка в корема, но тя пришпори коня си и успя да избяга. Препусна към кулата, все така пищейки или смеейки се, а ние я последвахме. - Безмер замълча и този път мълча дълго. Когато проговори, гласът му беше натежал от печал. - Бяхме опиянени от победата, от убийствата, от това, че най-после въздадохме справедливост. Последвахме Вирна към кулата, крещяхме заплахи и обещания за смърт, искахме най-после да се разправим с тези, които ни бяха мъчили. В безредна тълпа с импровизираните си оръжия попаднахме на Тагрий и хората му. Нататък е ясно - последва неравна битка, в която бяхме разпилени. Уплашени от това, което бяхме направили, и това, което предстоеше, се залостихме в къщите си, готови да се браним до смърт. Но Тагрий не ни последва. Той не дойде или поне не дойде веднага, защото, както разбрах по-късно, искал да се погрижи за ранената си жена. Беше страшна нощ! А най-страшна от всичко беше тишината. Стояхме зад заключените си врати, стиснали оръжията си, и чакахме отмъщението на боила. Треперихме като листа или поне аз треперих, пот се стичаше по врата ми, секирата в ръката ми натежа, но вместо тропот на копита и команди над селото се разстла пълна, тежка тишина. И когато се надявахме, че всичко се е разминало, когато бяхме на път да повярваме, че Тагрий няма да ни връхлети и да мъсти, тишината беше разцепена от нечовешки вик. Някой крещеше, виеше с пълно гърло, пищеше така, все едно е загубил най-скъпото си, сякаш животът за него свършва и той гледа в очите на смъртта. Вирна беше мъртва, въпреки опитите на боила да я спаси. Тогава се стекохме в центъра на селото, събрахме малкото останало ни злато и сребро, всичко ценно, което имахме, дадохме го на старейшините да го отнесат в кулата и да откупят с него живота ни. Аз вече бях отраснал и заедно с още четирима бяхме определени да пазим просителите и със свити сърца тръгнахме към убежището на боила. Тогава нещо привлече вниманието на всички. Нещо ставаше на покрива на кулата. Тъмни сенки се мятаха и гърчеха като змии, понесоха се нови писъци и вопли, дрънчене на метал и команди. А след това, сякаш птици, макар и без крила, нечии силуети полетяха в нощта, стремително и безвъзвратно, удариха се в каменните стени и увиснаха като черни гроздове под покрива. Тагрий бесеше свещениците. В същия миг от кулата излетя отряд войници, предвождан лично от боила. Те дори не чуха какво казват старейшините, посякоха ги, оставиха златото да падне в калта, стъпкаха го и без да обръщат внимание на нищо поеха към селото. Аз получих тежък удар с боздуган, който ме захвърли в храстите с кървава глава и в безсъзнание. А когато дойдох на себе си, всичко беше свършило. Селото беше опожарено и разрушено, жителите му избити, мъртви бяха дори животните. В безумната си ярост Тагрий не беше пощадил никого. Останах да се крия в храстите. Боилът си тръгна след три дни. - Безмер пресуши чашата си и я удари в масата. - Така свърши всичко. След това се оказа, че има още няколко оцелели - деца, избягали от пещерата, преди Вирна да ги нападне, и неколцина, които не бяха в селото по това време. Разпръснахме се като листа на вятъра. Аз скитах дълго, хващах се на работа тук и там, станах наемник. Оказа се, че ме бива да въртя меч и започнах да продавам уменията си. Участвах в много битки, виждал съм какво ли не, но казвам ти, писарю, такъв ужас, какъвто изживях тук, не срещнах никога повече!