Остави студа да нахлуе в стаята и да обгърне лицето му.
Постоя така около минута, след това разтърка замръзналите си бузи, затвори прозореца и седна на леглото до спящия Йосиф. Опита да се съсредоточи. Спомни си как влязоха в тъмната барака, как внимателно пристъпиха към задната й част, как завариха черната сянка, надвесена над пресния труп, как се опитаха да я спрат и неуспешно я преследваха. Не! Не! Не беше тогава! Когато се върнаха по-късно, забеляза нещо, което още тогава му направи впечатление, но преди да осъзнае какво е, Пацик го беше прекъснал, настоявайки за отговори.
Писарят се опита отново да си представи мрачната сцена на убийството, натрупаната по ъглите мръсна слама, старите колела, подпрени на стените, разчистеното пространство в задната част на помещението, напоената с кръв земя и трупа на коня, до който имаше стара изкривена кофа с дръжка.
Точно така!
Той скочи на крака и мислите му, доскоро оплетени и неясни, сега започнаха да текат по-бързо от пълноводна река, намествайки всички парченца от тази част на загадката по местата им.
Беше съвсем просто. Този, който извършваше престъпленията, искаше да ги нагласи да изглеждат колкото се може по-страшни и зловещи, да уплаши до смърт тези, които ще се натъкнат на труповете, да поругае колкото може повече телата на нещастните си жертви. Той искаше те да са разчленени, да плуват в кръв, вътрешностите и главите им да всяват ужас, но не можеше да направи това насред двора. Колкото и да бързаше, за ужасния му ритуал му беше необходимо време, докато обезобрази труповете. Време, с което той не разполагаше. Макар и голям, дворът беше пълен с постройки с множество прозорци, които гледаха като очи към него, без да е ясно кой стои зад тях. Затова и убийствата бяха извършени на такива места, на които имаше съвсем малка видимост - зад църквата, в един от ъглите на стената. Но въпреки това убиецът не е искал да рискува. Страх го е било, че някой може да го види и тогава на тъмната му игра ще бъде сложен край. Затова той беше извършвал убийствата в бараката до стената, там и беше източвал кръвта на жертвите си. И след тази предварителна подготовка беше подреждал кървавото си представление като зловеща изложба от обезобразени трупове, отрязани глави и виещи се черва. А тях и кръвта беше пренасял със същата кофа, която се търкаляше на пода на тази импровизирана кланица.
Неочаквано и за самия себе си писарят се засмя, усети как от плещите му се свлича огромен товар, как на сърцето и душата му става леко.
- Това значи само едно - радостно каза писарят, а гласът му отекна между каменните стени. - Това значи, че убиецът не е демон, а човек!
Отговори му силното хъркане на Йосиф.
Внезапно Климент се почувства изморен. Не искаше да буди заспалия монах, затова примирен се настани върху сламата в нишата в стената. Макар мястото да му беше късо, а сламките да го гъделичкаха, писарят заспа веднага щом затвори очи.
Все още в лошо настроение, Корсис и Невестулката бавно се влачеха през двора на манастира. Разминаха се с няколко забързани монаси, група послушници с посърнали лица бавно вървяха след възпитателя си като на заколение и въртяха очи на всички страни, сякаш очакваха всеки момент отнякъде да изскочи тълпа демони, които да изпият кръвта им.
Корсис махна с ръка на задрямалия до вратата Безмер и с Невестулката напуснаха очертанията на манастира. Около стените беше навял сняг, дълги висулки лед се спускаха от стрехата над входната врата.
Наложи им се да газят в дълбокия сняг, защото единствената пътека водеше през гората към града, а не надолу към отрупаните развалини. Въпреки това в снега се виждаха следи от стъпки. Някой беше слизал до селото, след това се беше върнал обратно.
- Виж това! - Корсис приклекна в снега, където следите бяха най на гъсто. - Оттук са минали двама души. Един с големи крака, друг с по-малки.
- Което значи?
- Което значи, че трябва да бъдем внимателни! - тросна се Корсис. - Отваряй си очите на четири и бъди нащрек.
Невестулката измърмори недоволно, но извади меча и последва другаря си, оглеждайки се.
Започнаха бавно да се спускат надолу по хълма, като се хлъзгаха и ругаеха.
Накрая стигнаха до селото. Развалините бяха затрупани, на места снегът се издигаше над главите им, толкова големи бяха наветите преспи. Между къщите беше съвсем тихо, но в ледения въздух се усещаше напрежение, сякаш някъде се крие хищно животно, което преследват и което ги наблюдава от леговището си.