- Чел съм, че е възможно - продължи монахът - при силно вълнение сърцето да започне да бие толкова силно, че да не издържи на количеството кръв, което самото то изхвърля, и се пръсва! Бях чувал за подобни случаи, но никога не съм виждал такова нещо. До смъртта на Докс.
- Мислиш, че Филимон е бил уплашен до смърт?
- Съдейки по лицето му, едва ли се е радвал. - Лечителят поклати глава. - Икономът е видял нещо, което е накарало сърцето му да започне да бие силно и в добавка с излишните му килограми не е издържало на напрежението.
- Какво би могло да го уплаши толкова? Филимон нямаше вид на страхливец.
Лечителят повдигна безпомощно рамена.
- Кой би могъл да каже?
- Ами отрова? Сам спомена, че е възможно Филимон да е бил отровен.
- Така е - съгласи се Еремия. - Но, както ти казах и преди малко, как? Как е бил отровен икономът? Сам провери виното му - в него нямаше нищо. Не открихме и остатъци от храна. По тялото няма следи от убождане или нещо друго, което да прилича на отрова.
- Трябва да проверим какво е ял и пил, преди да отиде в стаята си - не се предаваше Климент. - Там може да открием отговора.
- Има и друго, което е важно - каза лечителят. - Няма следи по гърлото!
Климент кимна и отново се наведе над трупа. Вратът на иконома беше съвсем чист.
- Чудя се... - Климент замислено потърка брадичката си. - Чудя се дали нямаме работа с двама убийци. Един, който е така нареченият демон, и друг, който се възползва от ситуацията, за да си разчисти сметките с тези, които не харесва?
Еремия не отговори, а само вдигна рамена и започна да облича мъртвеца.
На двора цареше хаос. Селяни дърпаха натоварени коне и магарета, които цвилеха и се запъваха с крака в леда, други се караха с монасите, трети изнасяха от работилниците инструменти и сечива. Един послушник на муле, завързал зад себе си торба с багаж, препусна през двора, сподирян от викове, няколко други, нарамили денкове и вързопи и с лица, на които се четеше едновременно страх и решителност, крачеха след него.
Между сградите тичаха хора, носеха се викове и ругатни, съвсем непристойни за свято място като манастира, чуваше се тропот на копита, отнякъде се носеше пушек и дим. Пред вратата на централната сграда Пацик стоеше занемял, с вдигнати ръце, сякаш нямаше сила да понесе гледката пред очите си.
- Какво става? - Климент дръпна минаващия покрай него Игнатий. - Каква е тази бъркотия?
- Всички научиха за смъртта на Филимон! - задъхано отговори водачът на хора. - Настана паника. Всички напускат! Страх ги е да не станат следващата жертва на демона! Някои се опитват да задигнат каквото могат в суматохата. Братята също са много уплашени.
Монахът изтри очите си и понечи да се изскубне от ръката на Климент, но той не го пусна.
- Ами ти?! - попита го писарят и доближи лицето си до неговото. - Ти накъде си тръгнал, братко?
Игнатий се огледа страхливо, след което се дръпна отново, а лицето му се сгърчи.
- Какво те интересува!? - грубо отговори той. - Пусни ме! Причиняваш ми болка! Мога да ходя, където си искам!
Климент рязко пусна монаха, който загуби равновесие и падна на земята.
- Чуй ме внимателно, Игнатий! Князът иска това място отново да започне да работи и то ще започне да работи! Никой няма да бяга и да се крие, поне докато аз не наредя! Който пристъпи заповедите ми, ще бъде изправен на съд като предател! Знаеш каква съдба чака предателите, нали? - Монахът кимна. - Приберете послушниците в стаите им! Заключете вратите! Събери останалите братя в трапезарията! Викни и Пацик. Трябва да решим какво да правим!
Уплашен, Игнатий започна бързо да кима, след което се изправи и хукна да изпълнява поставените му задачи.
„Кой ще надделее? Страхът от княза или страхът от демона?“ - запита се Климент, докато гледаше хаоса пред себе си.
Дворът се празнеше бързо.
Докато затворят вратите на портата, повечето работници и послушници избягаха и сега се щураха по пътя, без да знаят накъде да поемат, пометени от собствения си страх и желание да бъдат по-далеч от злото, внезапно осъзнали, че извън стените са съвсем сами и няма кой да ги поведе и защити.
Виковете им, пълни със страх и горест, дълго огласяха хълмовете наоколо, преди, научени от собствената си неволя, да се върнат обратно в манастира. Някои все пак останаха извън зидовете и поеха към града, заявявайки, че предпочитат да рискуват да прекарат нощта в гората, отколкото да се върнат в това забравено от Бога място. Останалите, събрани в групичка, сгушени и привити един в друг, с размазани по лицата следи от сълзи, се прибраха, търсейки зад стените на манастира онова убежище, което не бяха намерили по-рано.