За момент никой не смееше да погледне другия. После Инман издърпа ръката си, свали шапката си и я завъртя във въздуха. Хвана я, завъртя китка и я запрати през вратата, без да се интересува къде ще падне. И двамата се усмихнаха, Инман сложи една ръка на кръста на Ейда, а другата зад врата й. Косата й беше леко хлабава, хваната с щипка. Пръстите на Инман докоснаха студената седефена мида, докато привличаше главата й за целувката, която им бе убягнала предишния ден.
Ейда бе облякла почти всички дрехи, които жените от нейното положение носеха по онова време, така че тялото й беше дълбоко заровено под множество метри мъртви плисета и дипли. Ръката на кръста й докосна банелите на корсета и когато тя се отдръпна крачка назад, за да го погледне, те изскърцаха от движението и дишането й. Мислеше си, че вероятно му прилича на затворена в черупката си костенурка, която не дава почти никакви признаци, че вътре се крие живо същество, топло и със собствена кожа.
Слязоха заедно по стълбата и когато минаха през вратата, сякаш се врекоха. Близо до края на улицата Ейда се обърна и докосна с пръст копчето на яката му:
— Дотук е достатъчно. Връщай се вече. Както сам каза, ще се видим.
— Надявам се само да е скоро.
— Значи ставаме двама.
Тогава си мислеха, че времето до завръщането му ще се брои в месеци. Само че войната се оказа по-дълга, отколкото и двамата бяха очаквали.
Завръщането
Инман следваше умело начертаната от жълтокожия човек карта през нещо, което местните наричаха хълмиста местност. Нощите бяха хладни, листата започваха да се обагрят в жълто. След като вървя почти цяла седмица, стигна до белите полета в края на картата и вече виждаше Блу Ридж, който се извисяваше като димен облак в небето. Отне му още три нощи да премине потискащото място, наречено Хепи Вейл — дълга широка ивица ниви и пасища в полите на планината. Прекалено голямо открито пространство, за да се чувства сигурен през деня, а нощем гърмяха пищови, проблясваха фенери; по пътищата имаше толкова много мрачни ездачи, че Инман прекарваше в криене в канавки и купи сено, горе-долу колкото и в ходене. Предполагаше, че ездачите са военна полиция, всички пияни като трапери призори. Тръгнали на лов за федерални, избягали от затвора в Сейлсбъри. Нетърпеливи да натиснат спусъка.
На големи разстояния в долината имаше разкошни къщи с бели колони. Наоколо ги заобикаляха разхвърляни колиби и бараки и сякаш цялата долина бе разделена на феодални владения. Нощем Инман гледаше светлините в големите къщи и знаеше, че е воювал за хората, които живеят в тях и изпитваше огромна погнуса. Искаше единствено да стигне до по-рядко населените части на планината, където се надяваше, че хората няма да бъдат толкова голяма заплаха. Ето защо, веднага щом се появи възможност, той се отклони от опасните пътища на долината и пое по тясна пътека за каруци, която водеше на север, катереше се нагоре по един връх, после слизаше в дълбок речен пролом и накрая се изкачваше рязко към билото на Блу Ридж. Инман се катери част от единия ден и следващия, но пред него все още се извисяваше планинска стена, а пътеката отиваше все по-нагоре и нагоре. Скоро достигна до височина, където есента беше по-напреднала, защото тук тя вече се бе разгърнала и по земята имаше листа, колкото и по дърветата.
Късно следобед заваля студен дъжд и Инман продължи да върви без желание до настъпването на нощта. Доста след полунощ, почти отчаян и мокър до кости, той намери голям кестен, в чиято основа имаше кухина. Пропълзя вътре и макар мястото да бе само колкото да клекне, поне беше на сухо. Дълго време седя така, заслушан в шума на дъжда. Хвана два снопа опадали листа и ги изхвърли. Скрит вътре в дървото, той започна да се чувства като прогизнал горски дух, спотайващ се в нощта, като гном или трол под някой мост. Бездомник, озлобен и готов да се нахвърли без причина на всеки минувач. По-късно подремна на пресекулки в очакване на утрото и накрая заспа дълбоко, здраво вклинен в сърцето на кестена.
Сънува онзи сън от Фредериксбърг, а скоро след зазоряване се събуди треперещ и в лошо настроение. Имаше чувството, че нещата не са, както ги беше оставил. Опита се да излезе от дупката в дървото, но откри, че долната част на тялото му е безчувствена. Измъкна се от дървото на ръце. Не чувстваше краката си; със същия успех можеше да е прерязан на две. Сякаш всичко липсваше, сякаш той самият бе започнал да се превръща в измислица, която се издига нагоре, изчезва и ще продължи пътя си, носен от мъглата.