Идеята не беше съвсем лоша. Плуваща сянка.
Инман се протегна върху листата на мократа земя, вдигна поглед към клоните на дърветата и прогизналите листа. Облаците бяха гъсти и черни. Синкави отрязъци мъгла, крехки и бледи като пух, се движеха сред дебелия таван от кестенови и дъбови клони, които отказваха да се разделят с листата си. В гората изпърха яребица — дълбок силен звук, подобен на туптенето в сърцето на Инман, точно преди да се пръсне в гърдите му. Надигна глава и се заслуша, решен ако това ще е последният му ден на този свят, да посрещне смъртта лице в лице. След миг се чу силен плясък на крила, който заглъхна дълбоко в гората. Инман погледна към краката си и със смесени чувства установи, че е все още цял. Опита се да ги размърда и те отвърнаха на повика му. Разтри лице яростно с длани и пооправи опърпаните си дрехи. Беше мокър до кости.
Пропълзя до дървото да вземе багажа си, подпря се на него, отвори манерката си и отпи дълга глътка. За ядене му бе останало единствено брашно, така че събра клони за огън, за да си направи каша. Запали малко прахан и започна да духа, докато пред очите му затанцуваха малки сребърни точици, но успя да задържи пламъка само за малко, после той изгасна и остави след себе си единствено дим.
— Просто ще тръгна и няма да спирам да вървя — каза Инман на гората.
Но остана да седи дълго, след като го бе изрекъл.
„С всяка минута силите ми се възвръщат“ — помисли си, но когато се опита да открие доказателство за това, нямаше успех.
Инман се изправи от мократа земя и се олюля. Повървя малко, без да може да се приведе. Стомахът му се присвиваше в толкова силни конвулсии, че се изплаши да не повърне някой от важните си органи. Раната на врата и новите по главата горяха и пулсираха съзаклятнически. Седна за малко на един камък, после стана и цяла сутрин вървя из мрачната гора. Пътеката не беше много отъпкана, толкова неравна и криволичеща, че не можеше да каже точно накъде върви. Нямаше определена посока, освен нагоре. Храстите и папратите ставаха все по-гъсти, земята сякаш се възстановяваше и не след дълго пътеката щеше да бъде напълно заличена. В продължение на няколко мили тя просто се виеше сред гора от огромни ели, а зелените им клони плуваха скрити в гъстата мъглата. Виждаха се само черните им стволове, които се издигаха към ниското небе като стари менхири, побити там от забравена раса, за да напомнят най-мрачните мигове от историята им.
Инман не бе забелязал какъвто и да е признак за човешко присъствие, освен тази пътека през пущинака. Никой, който да го ориентира за местонахождението му. Беше объркан, загубен, а пътеката се виеше все по-нагоре и по-нагоре. Продължаваше да тътри крак след крак, но това беше всичко. Но дори и това правеше, без да е сигурен, че се приближава дори на сантиметри до някаква цел.
Около пладне премина един завой и видя измършавяло дребно човече, приклекнало до една голяма ела. Виждаха се само главата и раменете му, които се показваха сред високата измръзнала папрат, по чиито кафяви листа се бяха събрали капчици вода от мъглата. От позата на човека Инман предположи, че е прекъснал някой луд старик в неудобен момент. Но когато се приближи, видя, че това е дребна стара жена, клекнала да сложи малко лой в капан за птици. Значи не луд, а стара вещица.
Инман се спря и извика:
— Ей, госпожо!
Дребната жена вдигна поглед, но не помръдна. Остана клекнала, като внимателно поставяше капана, блажено унесена в тази задача. Приключи заниманието, изправи се и започна да обикаля около капана и да го оглежда, докато накрая утъпка идеален кръг в папрата около него. Беше много възрастна, поне това беше видно, но като се изключат бръчките и мръсотията, кожата на лицето й бе розова и здрава като на момиче. Носеше мъжка филцова шапка, а бялата коса, която се показваше изпод нея, беше рядка и стигаше до раменете й. Дрехите й — широка пола и блуза — бяха от мека тъмна кожа и изглеждаха като кроени с нож и съшити набързо. На кръста й бе завързана мръсна памучна престилка, от чийто джоб се подаваше дръжката на малокалибрен пищов. Ботушите й изглеждаха изработени от новак в занаята, а предната им част стърчеше извита нагоре. На една голяма ела бе подпряна ловджийска пушка с дълго дуло, дошла през вековете.
Инман огледа жената за миг и каза:
— Няма да хванете пъдпъдък в онази примка, ако надуши човек.
— От мен няма какво много да надуши — отвърна тя.