— Както желаете. Чудя се само дали този път води някъде или свършва скоро.
— След няколко мили става малка пътечка, но доколкото знам, продължава много нататък.
— На запад?
— Общо взето да. Следва планината. По-точно е да се каже югозапад. Стар търговски път от времето на индианците.
— Много ви благодаря — каза Инман. Подхвана раницата си и се приготви да продължи. В този момент от ниско надвисналото небе започна да вали, големи и тежки капки, които падаха като патрони от крепостна стена.
Жената протегна ръка и се загледа във водата, която се събра в шепата й. После погледна Инман. Огледа за момент откритите му рани и каза:
— Тези дупки изглеждат, като да са от куршуми.
— Добре съм.
Жената продължи да го гледа.
— Изглеждаш, като да би хапнал нещо.
— Ако можете да ми изпържите едно яйце, готов съм да си платя.
— Какво?
— Чудех се дали бихте могли да ми изпържите няколко яйца.
— Да ти продам храна? Не мисля. Все още не съм стигнала до там. Но бих могла да те нахраня. Само че яйца нямам. Не понасям да живея в близост с птици. Много са страхливи.
— Домът ви наблизо ли е?
— По-малко от километър и със сигурност ще ми е приятно да те подслоня и нахраня.
— Тогава трябва да съм глупак, за да откажа.
Инман последва жената и забеляза, че тя пристъпва с пръсти навътре — смяташе се, че така ходят индианците, макар че сам той беше виждал много чероки, сред тях и Плувец, които ходеха с разперени като блатник пръсти. Качиха се до един завой, а оттам тръгнаха по огромни каменни плочи. Инман имаше чувството, че са на ръба на някоя скала. По разредения въздух се усещаше, че вече са доста високо, макар че от мъглата не можеше да се ориентира колко точно. Дъждът премина в лек ръмеж, после в твърди парченца сняг, които трополяха по камъните. Спряха се да погледат, но след миг снегът престана и мъглата започна да се вдига бързо нагоре, преследвана от силен вятър. Над тях на места се показа синьо небе и Инман погледна нагоре. Явно днес щяха да се радват на всички познати видове време.
После погледна надолу и за миг му прилоша от гледката. Наистина бяха на ръба на скала и той инстинктивно отстъпи назад. Пред него се простираше синкаво-лилава речна долина — очевидно онази, от която бе дошъл и ако се изплюеше, вероятно щеше да уцели мястото, откъдето мина вчера. Релефът наоколо бе висок и неравен. Инман се огледа и почти се изплаши от вида на огромния насечен рид на запад, който се извисяваше насред мъглата и стигаше чак до небето. Слънцето се показа през една пролука в облаците и внезапно огромна стена от бръшляни се изпречи пред Инман и синкавия връх. На северния му склон имаше огромна скална фигура на мъж с брада, приведен над хоризонта.
— Този връх има ли име?
— Танауа — отвърна жената. — Така го наричали индианците.
Инман погледна величествения стар връх, а после и отвъд него, към по-ниските върхове, които изчезваха някъде зад югозападния хоризонт, плуващи в рехава мъгла. Каменно море. По всичко личеше, че е безкрайно. Сивкавите издатини на най-далечните върхове се виждаха единствено като малко по-тъмен въздух. Формата и призрачният им вид говореха на Инман на неясен език. Смаляваха се постепенно, както затихваше раната на врата му.
Жената размаха ръка в същата посока и посочи два зъбера на хоризонта.
— Тейбъл Рок. Хокс Бил. Казват, че нощем индианците палели на тях огньове, които се виждали от стотици километри — тръгна отново жената. — Почти стигнахме.
Скоро се отклониха от пътеката и тръгнаха по тесен, обрасъл с дървета проход в планината — тъмна долчинка, изпълнена с аромата на корени и влажна пръст. В нея течеше малко поточе. Дърветата станаха разкривени и проядени, покрити с лишеи и всички бяха силно наклонени на една страна. Инман си представи това място през февруари, с виещия по склона вятър, който навява снега сред голите дървета. Когато стигнаха лагера на жената, Инман разбра, че отначало жилището е било временно, но постепенно се е превърнало в постоянен дом. Представляваше малък ръждясал фургон на малка поляна сред приведените дървета. Цепнатините по изкорубения покрив бяха покрити с тъмна плесен, зелен мъх и сиви лишеи. Три врани се разхождаха по него и кълвяха нещо. Пипала на увивни растения бяха оплели високите колела. Отвън стените бяха обрисувани с ослепителни пейзажи и портрети, грубо изписани епиграфи и лозунги, а по стрехите се сушаха букети билки, нанизи червени чушки, различни изсъхнали корени. От една тръба на покрива излизаше тънка ивица дим.