Жената се спря и извика:
— Ехо-о!
При вика й враните излетяха недоволни, а дребни и слаби шарени кози излязоха от гората до фургона. Внезапно цялото пространство се изпълни с кози. Приближиха се да огледат Инман с протегнати вратове и умни жълти очи. Инман се чудеше как е възможно козите да изглеждат толкова по-любопитни и умни от овцете, при условие че иначе толкова си приличаха. Козите се струпаха неспокойно около него. Бутаха се, блееха, звънците около вратовете им дрънчаха. Онези в задните редици се подпряха с предните си крака на гърбовете на останалите да виждат по-добре.
Жената не се спря и Инман се опита да я последва, но един голям козел отстъпи няколко крачки и разбута по-дребните кози около себе си. Изправи се на задните си крака, хвърли се напред и удари глава в крака на Инман. Той беше слаб от изтощителния преход през последните дни, главата му беше замаяна от глад и бутването на козела бе достатъчно да го свали на колене, а после и по гръб върху нападалите листа. Козелът беше с черни и кафяви шарки, с дълга брадичка и завити нагоре дяволити мустаци. Замаяността и болката в главата на Инман се засилиха и той се изплаши, че ще припадне. Успя някак си да събере сили, изправи се до седнало положение, свали шапката си, удари козела по лицето и го отпъди. После се изправи, треперейки на крака и вдигна багажа си. Протегна се и го перна още веднъж.
Жената дори не бе забавила ход и вече бе зад фургона. Инман я последва заедно с няколко кози. Намери я клекнала под един навес от борови клони да слага подпалки в тлеещите въглени на огъня. Когато успя да го разпали, Инман се приближи и протегна ръце да се стопли. Жената хвърли по-големи дърва, после взе бял емайлиран леген, отдалечи се малко и седна на земята. Малко бяло козле на кафяви петна се приближи до нея и тя започна да го гали и чеше под брадата. То прегъна колене и легна до нея с протегнат врат. Старицата продължи да го чеше по гърлото и да гали ушите му. Инман се наслаждаваше на мирната картина. Видя как тя продължи да гали козлето с лявата си ръка, а с дясната бръкна в джоба на престилката си. С едно движение тя извади къса кама и я заби дълбоко в артерията под долната челюст, после бързо подпъхна белия съд, за да събере ярката кръв. Животното подскочи конвулсивно и остана така треперещо, а тя не спираше да чеше козината му и да гали ушите. Козлето и жената се взираха напрегнато в нищото, сякаш очакваха знак.
Докато козлето издъхваше, Инман разгледа фургона и надписите му. Редица малки, хванати за ръка, човешки фигурки танцуваха в долната част. Над тях имаше разхвърляни портрети, някои недовършени, очевидно изоставени по средата. Под едното лице, чиито черти бяха сгърчени в болка, пишеше Йов. Отдолу имаше надпис с големи черни букви, но той беше отчасти скрит зад разпъната козя кожа, така че единственото, което Инман успя да разчете бе: „Наказан от Създателя“. Имаше рисунка на мъж, застанал на четири крака с глава вдигната към бяло кълбо над него. Слънцето? Луната? Какво? Лицето му беше безизразно. Под него бе написан въпросът: „Ти един от заблудените ли си?“ Едно от недовършените лица представляваше просто петно боя с очи. Заглавието му гласеше: „Личният ни живот е наистина кратък.“
Инман извърна поглед от рисунките и се загледа в работата на жената. Тя разпори малкото козле от гърдите до задницата и изсипа вътрешностите му в легена. После го одра — животното изглеждаше странно, с дълъг врат и изцъклени очи. Разряза го на части. По-крехките части посипа със сушени билки, стрит пипер, сол и малко захар. После ги набучи на сурови клонки и започна да ги пече. Останалите парчета сложи в желязна тенджера с вода, лук, цяла глава чесън, пет сушени червени чушки, няколко листа градински чай и свежа чубрица. Тенджерата беше с малки крачета, тя взе една пръчка и избута въглени под нея, за да се вари на бавен огън.
— След малко ще сложа вътре малко бял боб и за вечеря ще имаме вкусна гозба.
По-късно мъглата отново се сгъсти и по покрива на фургона затрополи дъжд. Инман стоеше до малката печка в мрачното тясно жилище. Вътре миришеше на билки и корени, на пръст и дим. Влезе през задната врата, мина през онова, което би трябвало да е коридор — тесен проход, дълъг три крачки — после между един шкаф и маса от едната страна и тесен сламеник от другата. Водеше до нещо подобно на стая, макар че мястото беше колкото на два парцела на гробището. В единия ъгъл имаше малка желязна печка, голяма не повече от кофа. На стената зад нея беше подпряна ламарина, за да не прогори. Жената беше запалила три малки лоени лампи — нащърбени чаени чаши с лой, с фитили от навити парчета плат. Свещите димяха и миришеха леко на коза.