Масата беше отрупана с хартии — отгоре купчина книги, повечето една върху друга, отворени и с лицето надолу и леко набръчкани от влагата страници. Наоколо бяха разхвърляни или закачени по стените, подобни на паяжина, скици на растения и животни, някои оцветени в приглушени цветове, всяка с много записки в малките бели полета, сякаш за всеки образ бе необходимо подробно описание.
От тавана висяха снопчета сушени билки и корени, а сред книгите и по пода лежаха струпани различни кафяви кожи от дребни животни. Върху най-високия куп книги имаше крила от козодой с тъмни, разперени в полет пера. През цепките на печката се издигаха тънки струйки дим от смърчовите клони, носеха се във въздуха и образуваха тънък слой по извитите напречни греди на тавана.
Инман гледаше как жената готви. Пържеше питки от пшеничено тесто. Потапяше тестото в цвърчащата мас и вадеше парче след парче. Когато препълни една чиния, тя сложи парче печено в едно от хлебчетата и го подаде на Инман. Хлябът лъщеше от мазнина, а месото беше червеникавокафяво от огъня и подправките.
— Благодаря.
Ядеше толкова бързо, че жената му подаде една чиния с месо и хляб и го остави сам да си взема. Докато той се хранеше, тя смени тигана с тенджера и започна да прави сирене от козе мляко. Бъркаше сгъстяващото се мляко и когато беше готово, го прецеди в тенекиено канче през сито от преплетени върбови клонки. Твърдата част намачка в малък съд от дъб. Докато работеше, Инман непрестанно трябваше да мести краката си, за да не й пречи. Почти не говореха, защото тя беше заета, а Инман бе изцяло съсредоточен върху храната. Когато приключи, тя му подаде глинена чаша топъл цвик с цвят на сапунена вода.
— Като си се събудил тази сутрин, мислил ли си, че ще гледаш как се прави сирене?
Инман се замисли. Отдавна се беше убедил, че няма много смисъл да се опитваш да предскажеш какво ще ти донесе денят. Това караше човека или да се страхува или надява — две еднакво големи грешки. От опит знаеше, че нито едното от двете не помага да се чувстваш по-добре. Все пак трябваше да признае, че сиренето не бе присъствало в мислите му тази сутрин.
Жената седна на един стол до печката и си свали обувките. Отвори вратичката и с една сламка запали лулата си от изтравниче. Стъпалата й и оголената част от краката й бяха жълти и грапави като оскубано пиле. Свали шапка и прокара пръсти през косата си, която беше толкова рядка, че розовият й череп прозираше под всякакъв ъгъл.
— Връщаш се от убиване на хора в Питърсбърг, а?
— Ами, всъщност е обратното. По-скоро от известно време насам хората правят всичко възможно да убият мен.
— Да не си избягал или нещо такова?
Инман издърпа яката си и показа изтънелия си озлобен врат.
— Негоден поради раняване.
— Някакъв празнословен документ в доказателство?
— Загубих го.
— Аха, така си и знаех. — Дръпна от лулата и залепи стъпала върху печката, за да могат мръсните й крака да поемат максимално топлина от огъня. Инман дояде последния хляб и преглътна с малко цвик. Вкусът му беше горе-долу какъвто си го беше представял.
— Свърши ми сиренето и затова правя още — обади се тя. — Иначе вече да съм ти предложила.
— През цялото време ли живеете тук?
— Това е домът ми. Харесва ми мисълта, че винаги мога да се преместя. Не обичам да се застоявам на едно място повече от необходимото.
Инман огледа малкия фургон и твърдия тесен сламеник. Помисли си за бръшляните в спиците на колелата и попита:
— От колко време лагерувате тук?
Жената вдигна длани и ги погледна. Инман си помисли, че възнамерява да преброи годините на пръсти, но вместо това тя ги обърна и погледна обратната им страна. Кожата беше набръчкана, нарязана от тънки линийки, гъсти като светлосянка на стоманена гравюра. Жената отиде до тесния шкаф и отвори вратичките, които висяха на кожени панти. Зарови сред рафтовете с тетрадки, докато намери онази, която търсеше, после се изправи и дълго я прелиства.
— Ако сме шейсет и трета, значи двайсет и пет години.
— Шейсет и четвърта сме.
— Значи са двайсет и шест.
— Живели сте тук двайсет и пет години?
Жената погледна отново в тетрадката и каза:
— Другия април ще станат двайсет и седем.
— Боже мили — отрони Инман и отново погледна сламеника.