— Сигурно неведнъж си мислил, че ако куршумът беше попаднал един пръст встрани, щеше да си мъртъв? Едва не ти е отнесъл главата.
— Да.
— Изглежда сякаш всеки момент пак ще се отвори.
— И аз такова чувство имам.
— А новите, те откъде се взеха?
— По обичайния начин. Простреляха ме.
— Федералните?
— Не. Другите.
Жената махна с ръка през тютюневия дим, сякаш не искаше да слуша неприятните подробности. После заключи:
— Виж, тези новите не са толкова лоши. Когато зараснат, косата ще ги покрие и само ти и любимата ти ще знаете. Ще усеща лекия шев, когато прокарва пръсти през косата ти. Искам обаче да знам дали си е струвало, цялата война за негрите на белите хора.
— Тогава не мислех така.
— А как? Пътувала съм доста из онези райони. Робите правят богаташа горд, грозен, а бедния — завистлив. Това е проклятие върху земята. Запалихме огън и сега той ни поглъща. Бог ще освободи негрите, а войната срещу това е война срещу Господа. Ти имал ли си роби?
— Не. А и не познавам някой, който да е имал.
— Тогава какво толкова те е накарало да се хвърлиш да се биеш и умреш?
— Преди четири години може би щях да мога да ти отговоря. Сега не знам. Вече видях предостатъчно.
— Това не е много убедителен отговор.
— Предполагам много от нас се биха, за да изгонят пришълците. Познавах един мъж, който беше ходил на север в големите градове. Каза, че се бием, за да не допуснем при нас дори едно нещо, което напомня за тях. Знам само, че всеки, който си мисли, че федералните са готови да умрат, за да освободят робите, със сигурност има погрешно милосърдно мнение за човечеството.
— Не разбирам тогава, при всички тези добри причини да се биеш, защо си избягал?
— Отпуск.
— Да — облегна се тя и се засмя, сякаш бе разказал смешка. — Мъж в отпуск. Без никакви документи. Откраднали ги били.
— Загубих ги.
Тя престана да се смее и го погледна.
— Виж сега, аз не съм на ничия страна. Това, че си избягал, ме вълнува, колкото ме вълнува да се изплюя в ей тоя огън.
И за да потвърди думите си, тя изплю черна храчка, която изкусно насочи в отворената врата на печката. Погледна отново Инман:
— Просто си в опасност. Това е.
Той я погледна в очите и с изненада откри, че в тях се таеше дълбока добрина, независимо от грубите думи. Никой от много дълго време не бе успявал да го предразположи да говори и той сподели всичко. Сподели колко се срамуваше от ентусиазма си през шейсет и първа да замине и да се бие срещу простите фабрични работници на федералната армия — мъже, толкова неуки, че едва след много уроци човек може да ги убеди да заредят, преди да стрелят. Това бяха враговете, толкова маловажни, че дори собственото им правителство не ги смяташе за хора. Просто ги хвърляше в бой години наред и сякаш те нямаха край. Можеш да ги убиваш, докато сърцето те заболи и редиците им пак се пълнят, готови за поход на юг.
После й каза как тази сутрин бе открил закъснял боровинков храст, плодовете сивкаво-сини откъм слънцето и все още зелени откъм сянката. Как си беше набрал малко за закуска, как бе видял цял рояк прелетни гълъби да затъмняват слънцето за миг, тръгнали далеч на юг за през зимата и си бе помислил, че поне това не се е променило: плодовете узряват и птиците летят. Сподели как през последните четири години бе виждал единствено промени и вероятно точно обещанието за промяна е било една от причините за първоначалния ентусиазъм. Непреодолимото влечение към нови лица, нови места, нов живот. И нов закон, според който можеш да убиваш на воля и не да отидеш в затвора, а да получиш медал. Хората говореха за войната, сякаш целта й е да запази онова, което имат и в което вярват. Но Инман вече подозираше, че отегчението от повтарящите се безлични дни бе онова, което ги бе накарало да хванат оръжието. Безкрайната небесна арка на слънцето, смяната на сезоните. Войната изкарва мъжа от този безкраен кръг на ежедневието, тя е сама по себе си сезон, почти независим от всичко останало. Той също се бе поддал на нейния чар. Но рано или късно идва ужасяваща умора и откровеното отвращение от гледката на хора, които се избиват по най-различни причини, с най-различни подръчни средства. Ето защо сутринта той бе гледал боровинките и птиците и бе усетил духът му да се повдига, задето те са изчакали да се осъзнае. Страхуваше се обаче, че той самият е в разрез с хармонията, която те носят.