„Това не е живот — мислеше си Инман. — Отшелник сред облаците.“ Без злобни думи. С мисли, насочени единствено към най-изящните Божи творения. Но колкото по-дълго разглеждаше тетрадката, толкова повече се питаше какво ли е за тази жена да брои десетилетията, да отмерва изминалите години от едно събитие в младостта си — романсът с русокосото момче, за което е искала да се омъжи, вместо за онзи старец или някой особено прекрасен есенен ден; танците същата вечер след жътва; по-късно на верандата, на светлината на кехлибарената луна, показала се иззад дърветата; целувката на момчето с полуотворени устни, докато вътре цигуларите свирят стара мелодия, която тя е свързала завинаги с неразумната си младост. Толкова много години са изминали от онзи ден, че дори и без този спомен цифрата би изглеждала безумно тъжна.
Инман се огледа и установи, че в цялото жилище няма и парче стъкло и следователно предположи, че жената се грижи за облеклото си само по инстинкт. Дали изобщо знаеше как изглежда в момента? Дълга бледа коса, тънка като паяжина, кожата около очите и устата провиснала и сбръчкана, стърчащи от ушите косми. Само бузите й бяха розови, а кръглите й очи все още чисти и сини. Ако й покажеш огледало, дали ще се отдръпне изненадана и изплашена от онова, в което се е превърнала, докато съзнанието й все още пази образа от десетилетия назад? Човек може да изпадне в подобно състояние, ако живее толкова далеч и сам.
Инман дълго време чака жената да се върне. Зазори се и той загаси лампата, начупи малко клони и ги сложи до печката. Искаше да тръгва вече, но не и без да й е благодарил. Тя се върна едва към обяд. Появи се на вратата, хванала здраво за краката няколко заека.
— Трябва да тръгвам — каза Инман. — Исках само да видя дали мога да ви платя за храната и лековете.
— Можеш да опиташ, но няма да приема.
— Ами тогава, благодаря.
— Виж сега, ако имах син, щях да му кажа това, което казвам и на теб. Пази се.
— Обещавам — каза Инман.
Обърна се да излезе, но тя го спря.
— Ето, вземи това. — Подаде му квадратно парче хартия, на което много прецизно беше нарисувано извито синьо-лилаво клонче с есенни боровинки.
Свободолюбиви диваци
Още с първите лъчи на зората Руби вече бе станала и отишла към къщата, за да запали печката, да сложи тенджера жито и да изпържи няколко яйца. Беше още почти тъмно, а въздухът беше тежък от мъглата, която обгръщаше Блек Коув в продължение на един-два часа почти всяка сутрин и през всеки сезон освен зимата. Но когато се приближи до къщата, различи мъж с тъмни дрехи, застанал до хамбара. Тя отиде право на верандата, влезе и взе пушката, която винаги стоеше заредена и закачена на два пирона над вратата. Откачи и двата предпазителя и забърза към хамбара.
Мъжът беше с голяма мека сива шапка ниско над очите, а главата му беше наведена. Облегнал бе рамо на стената с кръстосани крака и вирнати пръсти. Непринуден като пътник, подпрял се на някое дърво на пътя в очакване на пощенската каретата, като междувременно си запълва времето, унесен в собствените си мисли.
Дори на слабата светлина на утрото, Руби видя, че е облечен в дрехи от много качествен материал и изработка. Ботушите му, макар и малко ожулени, подхождаха повече на земевладелец, отколкото на крадец на зърно. Само едно нещо показваше, че не е спокоен в настоящата си поза. Дясната му ръка се намираше в дупката на цепнатината между дъските.
Руби отиде право при него с леко приведена пушка, но все пак насочена горе-долу на височината на коленете му. Готова беше да го нахока порядъчно заради кражбата на зърно, но когато се приближи, той вдигна глава, за да може да вижда изпод шапката си. Погледна Руби, ухили се и каза:
— Не стреляй.
— Значи не си мъртъв?
— Още не — каза Стоброд. — Сега освободи баща си.
Руби подпря пушката на стената, отключи вратата и влезе. Измъкна капана от пода и отвори челюстите му, които стискаха ръката на Стоброд. Излезе навън. Независимо от навития плат, когато извади ръката си от процепа, от премазаната китката капеше кръв. Ръката беше посиняла чак до лакътя. Разтърка я. Извади ленена кърпа, свали шапката си и избърса челото и врата си.
— Дълга нощ прекарах в капана.
— Не се съмнявам. — Огледа го отгоре до долу. Беше променен. Изглеждаше толкова стар. Косата му беше наполовина окапала, бакенбардите бяха прошарени. Но изобщо не беше напълнял. Все още беше просто дребно хърбаво човече.