— На колко години си сега?
Той размърда устни, докато смяташе на ум.
— Може би на четирийсет и пет — каза най-накрая.
— Четирийсет и пет.
— Горе-долу.
— Не ти личи.
— Благодарско.
— В обратния смисъл.
— О!
— Ако беше някой друг, щях да попитам защо крадеш зърно, като не изглежда да ти липсват пари. Но те познавам достатъчно добре. Обикаляш наоколо, оттук малко, оттам малко, докато събереш за една чашка. А костюмът си го откраднал от някого или си го спечелил на карти.
— Нещо такова.
— Избягал си от полка, предполагам.
— Дължаха ми отпуск, понеже съм герой.
— Ти?
— Бях начело на всички битки, които водихме — обясни Стоброд.
— Чувала съм, че офицерите обичат да пускат напред най-големите идиоти. Така се отървават по-бързо от тях.
После, преди Стоброд да успее да отговори, продължи:
— Ела с мен — Взе пушката и влезе в къщата. Каза му да седне на верандата и да изчака. Вътре запали огъня и сложи джезве за кафето. Омеси бисквитено тесто и зашета, за да приготви закуската. Бисквити, овесена каша и яйца. Няколко резена пържен бут.
Ейда слезе, седна на стола си до прозореца да изпие кафето си, начумерена както обикновено сутрин.
— Най-накрая хванахме нещо в капана — започна Руби.
— Крайно време беше. Какво е?
— Баща ми. Отвън е, на верандата — отвърна Руби, докато бъркаше тигана с белезникавата мазнина от бута.
— Моля?
— Стоброд. Върнал се е от фронта. Но жив или не, той не значи нищо за мен. Ще му дам да закуси, после да хваща пътя.
Ейда стана и надникна през вратата към слабия гръб на Стоброд, който седеше свит на кълбо. Държеше лявата си ръка изпъната пред себе си, тананикаше си и потупваше дланта си с пръсти, сякаш се опитва да пресметне нещо.
— Можеше да го поканиш да влезе — каза Ейда, когато се върна при стола си.
— Може да изчака и там.
Когато закуската беше готова, Руби занесе чинията му навън на масата под крушата. Двете с Ейда закусиха в трапезарията, през прозореца виждаха как Стоброд яде бързо и хищнически, а шапката му подскачаше в тон с дъвченето. Само дето не облиза чинията си.
— Можеше да закуси тук — обади се Ейда.
— Има граници, които отказвам да премина.
Излезе да вземе чинията му.
— Имаш ли къде да отидеш? — попита тя Стоброд.
Той разказа, че наистина имал дом и своеобразна общност, защото се сдушил с някаква група въоръжени бандити. Живеели в дълбока пещера в планината като свободолюбиви диваци. Искали единствено да ловуват, да ядат и да лежат пияни по цяла нощ и да правят музика.
— Е, предполагам, че това е точно като за тебе. Целта на живота ти винаги е била да танцуваш цяла нощ с бутилка в ръка. Вече те нахраних. Можеш да се измиташ. Нямаме нищо повече за теб. Ако отново дойдеш да крадеш зърно, може да те застрелям и да знаеш, че не зареждам със сол.
Плесна с ръце към него, сякаш гони добитък и той се отдалечи с бавни крачки и ръце в джобовете по посока на Студената планина.
Денят беше топъл, светъл и сух. Вече цял месец се радваха на добро време и само леки сутрешни дъждове. Листата бяха окапали, а онези, останали още по дърветата, бяха спаружени като студени пръжки. Тракаха високо на вятъра и под краката на Руби и Ейда, докато вървяха към плевнята да видят как върви сушенето на тютюна. Широките листа бяха завързани откъм стъблото и висяха в редица надолу от коловете, завързани под напречните греди на плевнята. В увесените разперени листа, които се разтваряха като стари пожълтели памучни рокли, имаше нещо човешко, нещо женствено. Руби вървеше между редиците, докосваше листата, стриваше малко между пръстите си. Обяви, че всичко е наред благодарение на хубавото и сухо време и на грижата, с която го бяха засадили и обрали в най-подходящия момент. Скоро щяха да могат да го накиснат и пресоват, и да го продадат.
Руби предложи да си починат на сеновала — прекрасно място за седене. Покатери се по стълбата, седна разкрачена на широкия праг и увеси крака в празното пространство по начин, който, според Ейда, друга зряла жена не би си позволила.
Отначало Ейда се колебаеше. Седна в сеното върху краката си с пригладени поли. Руби я погледна развеселено, сякаш искаше да каже: „Аз мога да си го позволя, защото никога не съм била нормална, ти също можеш, защото отскоро и ти не си.“ Ейда отиде при нея на прага и седна. Седяха така, дъвчеха стръкчета сено и си клатеха краката като хлапаци. През голямата врата се виждаше хълма с къщата и над нея, отвъд горните ливади, чак до Студената планина, която изглеждаше толкова близка и острозъба в сухия въздух, цялата осеяна с петна в цветовете на есента. Къщата изглеждаше спретната, чисто бяла. От черния кухненски комин се точеше тънка синкава ивица дим. После вятърът се втурна през долината и го завъртя.